Американецът Мат Мъри пристигна в София за първото българско издание на „Ами ако… Въпроси и упражнения за любопитни умове“ /“Книгомания“/. Той е водещият автор на книгата, която хвърля камък в блатото на традиционното образование, насърчавайки децата да питат, да мислят, да си представят бъдещето и да опознават по нов начин миналото. Първата му работа тук беше да снима българското заглавие и да го покаже на последователите си в Туитър. Освен писател и блогър, Мат е училищен и колежански преподавател с над 10-годишна практика в пет държави на три континента, доброволец към Корпуса на мира.

Мат, чух Ви да казвате „добър ден“ почти без акцент – как така се научихте толкова бързо да поздравявате на български?

Живях известно време в Кратово, малко градче със собствен диалект, смесица между македонски и сръбски. В началото, когато започнах да говоря „кратовски“, ме разбираха само местните хора. Но за мен и досега на Балканите всички езици звучат по сходен начин.

По линия на Корпуса на мира ли бяхте в Кратово и накъде поехте след това? 

Да, бях там с Корпуса на мира. Останах в Република Македония, докато се задълбочиха проблемите в Косово, после заминах за Хондурас. Тъжна работа беше да наблюдавам какво се случва, имах много приятели, които се оказаха въвлечени във войната. Ние, като американци, взехме страната на Косово, но лично аз виждах и страданията на хора, които не бяха албанци. Имах поглед и върху онази страна на конфликта, която не излизаше по медиите.

Освен с преподаване на английски език, Вие се занимавате и с нещо като революционизиране на традиционното образование, нали така? Вашата книга „Ами ако… Въпроси и упражнения за любопитни умове“ на практика е платформа за нов подход към ученето, а сте основател и на конференция със същото име.

Да, аз съм предприемач, моят бизнес е да събуждам любопитството, защото то е в основата на истинското опознаване на света. С един от моите ученици – Андрю Макхю, написахме заедно книгата „Ами ако…“, с други си сътрудничим в различни проекти, сред които има и Институт за дигитално гражданство.

Стигнах до тези идеи след години преподаване на места, където училищата бяха толкова бедни, че често нямаше достатъчно учебници и трябваше да измислям методология в движение. Не се мисля за много умен, просто внимавах и видях нещото, което гарантираше успеха в ученето на всяко дете – любопитството. Ако можеш да го събудиш, детето ще продължи самò нататък. Важно е веднъж да се отприщи енергията и дори ако учениците се интересуват от различни теми, щом като мога да ги науча на любопитство, мога да ги науча на всичко.

В процеса на Вашата работата трупате наблюдения над различни образователни системи в Америка и в Европа – можете ли да формулирате общите недостатъци?

За съжаление в много от страните, в които съм бил, виждам как учителите продължават да акцентират върху подготовката на децата за изпитване, за поредния тест. Тоест учат ги как да запомнят, а не как да мислят. С телефон в джоба днес всяко дете може да намери много отговори, на всичко, което си поиска. Какво обаче прави с тези отговори? Ето над това би трябвало да се концентрира съвременното образование.

В кои страни, според Вас, училището е най-напредничаво, най-обърнато към създаването на мислещи личности?

В различни страни срещнах хора, които сами образоват децата си вкъщи и ли в общността си и тъкмо те правят новаторски неща. Но аз обичам да работя с обществените училища, защото там въздействието от промяната в подхода ще е по-голямо. И целта не са само учениците – програмата, която се основава на любопитството, прави работата на учителя по-приятна. Моите родители също бяха учители, дълго съм ги наблюдавал и съм се питал как може да им стане по-леко, без това непрекъснатото планиране. Често влезеш ли в класната стая, планът ти заминава още в първата минута, а това е изгубена енергия.

Знаете ли къде по света вашата книга се продава най-добре?

Най-напред я пуснаха в САЩ и е логично там да я купуват най-много. Обаче аз искам вие тук да излезете на първо място по продажби! Аз не гледам на себе си като на американец, а като на жител на света. Затова сега, когато книгата ми излезе на български език, се вълнувам повече, отколкото когато я публикуваха за пръв път на английски.

Не знам доколко познавате Източна Европа – тоест бившия съветски блок, дали си давате сметка за спецификата на ситуацията тук? Доскоро нашата система делеше въпросите на разрешени и забранени, на опасни или не.

Да, знам това.

И днес има страни, в които хората се страхуват да питат. Защо е важно всички да задаваме въпроси без задръжки и като малки, и като възрастни?

На първо място защото така се гради доверие. Увереността, липсата на страх и доверието са важни и за образователния процес, и за гражданското общество като цяло.

А може би и защото пасивното, безкритично усвояване на информацията е един от големите проблеми на света?

Да, аз бих го формулирал така: винаги задавайте въпроси, не приемайте готови отговори, а се питайте има ли и друга гледна точка и каква може да е тя.

Защото ако няма абсолютни авторитети, няма да има и среда за установяване на диктатури?

Точно така.

Преди децата по света растяха с очи в телевизора, а днес – с пръст върху екранчето. Как можем да неутрализираме рисковете?

Добре е да се стремим към баланса. Когато писахме книгата „Ами ако…“ с моя студент Андрю Макхю и измисляхме практическите занимания след всяка глава, внимавахме те да са такива, че да се правят с химикалка и лист, а не с някакво устройство. Редакторите също настояваха за това. Въпреки цялата дигитализация в живота ни ние продължаваме да сме хора, да имаме нужда от контакт, от допир до нещо физическо. За мен винаги ще има някаква особена радост в това да разгърна нова книга, да вдъхна мириса на хартия и мастило. Не било екологично? Ами ще рециклираме тогава!