Дефицитът на демокрация в ЕС най-общо може да се сведе до липсата на отчетност, отговорност и прозрачност при взимането на решения на европейско ниво. Макар този проблем да придобива по-голяма гласност в последните години, на практика той възниква още със самото подписване на европейските договори и последвалото учредяване на Общата асамблея – предшественика на днешния Европейски парламент.

Една от причините тази тема да не бъде засягана така пряко в първите десетилетия от създаването на европейските общности е ограничената сфера на дейностите и компетенциите на европейските институции. С течение на времето и задълбочаващата се европейска интеграция броят на секторите и политиките, в които ЕС има роля, се увеличава значително. С подписването и влизането в сила на Договора от Маастрихт европейските общности се трансформират в днешния Европейски съюз, като се утвърждават трите стълба на ЕС – европейската (икономическа) общност, общата външна политика и политика на сигурност, и право и вътрешен ред. По този начин Брюксел започва да играе много по-съществена и непосредствена роля в живота на обикновените европейци. Това от своя страна насочва вниманието на последните към начина, механизмите и процедурите, по които се взимат решения на ниво ЕС, което поражда и критиките за дефицита на демокрация в общността.

Отчитайки този проблем, европейските лидери предприемат мерки за разширяване правата и правомощията на Европейския парламент, който е и единствената пряко избирана европейска институция. С редица поправки в договорите от Амстердам, Ница и Лисабон позицията на Европейския парламент постепенно се изравни с тези на Съвета на ЕС и поне на теория следва да се смята, че до голяма степен демократичният дефицит е преодолян. На практика обаче проблемът с легитимността на европейските институции се задълбочава. Макар ЕП формално да представлява европейските граждани и по този начин да се явява своеобразен защитник на техните права и интереси, той самият страда от липса на легитимност. От първите избори за ЕП през 1979 г. насам избирателната активност постоянно спада. През 2014 г. тя достигна най-ниските си нива, като едва 42.6% от европейските граждани упражниха правото си на глас. За сравнение през 1979 г. за ЕП са гласували почти 62% от европейците. Ниската избирателна активност до голяма степен делегитимира ЕП, като по този начин близо 3/5 от европейските граждани с право на глас или около 240 милиона души от близо 400 милиона гласоподаватели не са представени в ЕП.

Дори и положителният ефект от разширените правомощия на ЕП – гласуването на бюджета на съюза, изравняване на законодателните функции с тези на Съвета на ЕС, одобрението или отхвърлянето на състава на Европейската комисия, както и възможността за гласуване (на практика) на вот на недоверие спрямо последната (както се случи с Комисията оглавявана от Жак Сантер през 1999 г.) не доведоха до намаляване на евроскептицизма сред европейските граждани нито до преодоляване на дефицита на демокрация.

За неуспеха на ЕП да легитимира ЕС в очите на обикновения европеец има няколко причини. На първо място европейските избори имат нисък профил. Те се провеждат веднъж на пет години, а като цяло кандидатите за европейски депутати не са добре познати на избирателите. Също така, макар Договорът от Лисабон да въведе правилото Европейският съвет (той се състои от държавните и правителствените ръководители на 28-те страни членки) да предлага за председател на Европейската комисия кандидат на база изборните резултати за ЕП, за голяма част от европейските граждани изборите за ЕП не водят до сформиране на кабинет или правителство от национален тип, което намалява и интереса им да вземат участие в изборната надпревара.

Друг важен аспект за по-ниската заинтересованост на европейците към изборите за ЕП е свързан с факта, че в голямата си част предизборните дебати се водят главно по национални теми, а не се дискутират толкова европейски проблеми. Това на практика придава на европейските избори национален, а не толкова общоевропейски характер.

Също така националните политически партии играят съществена роля при подредбата на избирателните листи. По този начин европейски депутати имат интерес да бъдат лоялни преди всичко към своята национална партия, а не толкова към европейската партия-майка, като често използват позицията си в ЕП да прокарват въпроси от национално естество и защитават национално-партийни интереси, отколкото европейски такива.

Всичко това, както и идентифицирането на огромна част от европейците на първо място с техните национални култури, езици и държави, а не толкова като граждани на ЕС допринася за възприятието на европейските избори като нещо далечно и абстрактно, което не оказва непосредствен и осезаем ефект върху техния живот, за разлика от изборите за национален парламент, например.

В тази връзка увеличаването правомощията на ЕП не би могло да преодолее дефицита на демокрация в ЕС. До голяма степен този проблем произтича и от самата структура на ЕС, който е своеобразна квази-федерация със силно изразена междуправителствена форма на вземане на важните решения за развитието на съюза. Възможно решение би могло да бъде превръщането на ЕС във федерация, с което да се даде истинска законодателна и изпълнителна власт на ЕП и на Комисията, но имайки предвид засилващите се евроскептични настроения не само сред европейските граждани, но и сред някои европейски правителства, поне за момента едно такова решение изглежда, ако не невъзможно, то трудно осъществимо.