Дискусиите за референдума, като форма за пряко участие на гражданите във властта, в България са много и твърде разнопосочни, но темата става особено гореща когато сме на прага на провеждането на такъв. Липсата на изградени традиции в тези допитвания, не добрата им регламентация и като последица от това очевидните опити за злоупотреба с този демократичен механизъм, обричат и унищожават важността и смисъла на такава форма за участие на гражданите в управлението, още преди да ѝ бъде даден реален шанс да се прояви.

Действащият закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (добил обществена популярност като „Законът за референдумите“) очертава по един едва задоволителен начин рамките, в които пряката демокрация може да се съвмести с парламентарното управление, но допуска и редица условия за откровена злоупотреба с общественото мнение и ресурс, като създава среда за образуване на граждански движения, които ползват маската на инициативните комитети за формиране на чисто политически проекти.

От друга страна, същият този закон създава редица недопустими възможности за саботаж на целия институт, като грубо се игнорира съществото на изразената воля на суверена, както от страна на Народното събрание, така и от тази на политическите партии.

Съществуващата процедурата по допускане на национално допитване предвижда създаването на инициативен комитет, състоящ се от поне петима души, които имат задължението единствено да уведомят председателя на Народното събрание за стартирането на подписката и съдържанието на предложените за поставяне на референдум въпроси. Липсата на всякакъв предварителен контрол за законосъобразност на формулираните въпроси е предпоставка за открито противопоставяне на инициативния комитет с парламентарно представените политически партии или управляващото мнозинство, най-често на полето на чистата демагогия и популизъм. Сред обществото се създават предварителни нагласи за недопустими или безкрайно погрешни положения, като всеки опит за намеса в инициативата, намеци за отхвърляне или редакция на въпросите, съгласно предвидения в действащия закон механизъм, се възприемат като остро посегателство върху волята на всички вече подписали се за провеждане на допитването граждани. Това е груба злоупотреба с целия институт на референдума, който е предвиден да служи на гражданите за пряко изразяване на воля по определени теми, а не за открито противопоставяне на някаква част от обществото, често спекулативно наричана „суверен“, срещу конституираните от самото него органи на управление, при което истинският суверен е изразил своето политическо отношение към представителите в тях. Амбициите за управление на държавата следва да се заявяват по съвсем друг ред, чрез регистрация на политическа партия, явяване на избори, формиране на управляващо мнозинство и т.н.

Не трябва да се забравя, че България е република с парламентарно управление и парламентът е най-висшият орган на държавна власт, осъществяващ цялата законодателна дейност в страната. При един внимателен и задълбочен прочит на основния ни закон е лесно да се стигне до заключението, че на този вид управление не се предвижда алтернатива, т.е. механизъм, който да може да го замести. В този смисъл, прякото участие на гражданите във властта следва да се разглежда като изключение от общия принцип.

Необходимо е прецизиране на кръга от въпроси, които могат да бъдат решавани чрез механизма на пряко участие на гражданите във властта, които и в момента не са неясни, но създават поле за превратно интерпретиране.

Спор за това дали на референдум могат да бъдат поставяни въпроси от компетентността на Народно събрание, които обаче противоречат на текстове от Конституцията, дори и такива, чиято промяна е от компетентността на обикновено Народно събрание дори не следва да стои. В основния закон е ясно и недвусмислено разписана процедурата за неговата промяна, включително необходимата легитимност, изразена чрез нужното двустепенно квалифицирано мнозинство. Повече от очевидна е идеята на конституционния законодател такава промяна да бъде възможна само след консолидиране на солидно политическо представителство, а не чрез съобразяване с наложена и изразена по друг начин и извън парламента воля.

Разбира се, не по-малко съществени проблеми в действащия закон има и от другата страна. Съществуват формални основания, на които може да бъде пренебрегната волята на легитимна по отношение на представителността група хора и оставена с изцяло консултативно значение за законодателя.

Въпреки своята абсолютна конституционна обоснованост, като най-сериозен недостатък се явява точно съществуващото изискване за валидност на проведения референдум, а именно участниците да бъдат не по-малко от тези на последните избори за Народно събрание. Създадена е реална възможност определени групи заинтересовани лица да мотивират сред своите привърженици неучастие в самото гласуване, като по този начин престават да съществуват обективни условия за постигане на необходимата нормативно установена избирателна активност и се предопределя завършен неуспех на конкретна инициатива.

Разполагайки с подобен инструмент за влияние, представителството в парламента и политическите партии не са особено заинтересовани от съществото на допитването и възможните последици, тъй като то лесно може винаги да бъде провалено.

Необходимо е да се търси решение, което от една страна да гарантира успешно провеждане на референдум с легитимно мнозинство, като в същото време се отстранят възможностите за злоупотреба и се стимулира една естествена висока избирателна активност, като всяка от страните да има интерес от максимално реално участие в допитването и по този начин конкуренцията между различните тези да се засили. Такова решение съществува, но към настоящия момент законодателят не му е обърнал внимание.

Всичко казано до тук създава една изключително неблагоприятна среда, в която развитието на този демократичен механизъм за пряко участие във властта и допълващ парламентарното управление е обречен на провал. Действащите правила за провеждане на референдуми допринасят за допълнително повишаване на степента на противопоставяне и раздразнение в обществото, което дезинтересира гражданите, прави ги апатични към проблемите, които не ги засягат пряко и по този начин, чрез принизяването на значението и смисъла на такава форма за пряко участие в управлението, тя ще бъде напълно унищожена.

Необходим е спешен, но не и прибързан, непрофесионално подготвен и лишен от безпротиворечиви мотиви ремонт на закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който е необходимо да бъде оставен изцяло в ръцете на истинските, а не медийни експерти.

До тогава, за всички нас като гласоподаватели остава да не попадаме в клопката на една възприета и последователно прилагана тенденция – „Никой не може да ти даде това, което аз мога да ти обещая“ и да бъдем изключително предпазливи, когато нечий обещания звучат особено примамливо…