Обществените средства като инструмент за медийно приглушаване

Информационното обслужване и рекламата не са единствените инструменти, чрез които централната и местната власти опитват да заглушават медиите.

Веселин Златков казва, че Община Варна си „купува“ медиен комфорт чрез финансирането на определени медии, което се потвърждава от наскорошни публикации.

През януари Спас Спасов съобщи, че Общинският съвет във Варна се е съгласил през тази година да подкрепи финансово три частни медии и „Радио Варна“, което е част от Българското национално радио (БНР). Съветът възнамерява да даде общо близо 180 000 лева на в. „24 часа“, „Дарик Радио“, „Радио Варна“ и „Медийна група Черно море“. Тези пари ще бъдат използвани за създаването на съдържание от Варна и региона.

Тези медии получават пари за работа, която без това трябва да вършат, подчертава Спасов.

„Ако една медия не взима пари за това, че отразява дейността на Общинския съвет, не значи, че не трябва да го прави“, обяснява той. „В края на краищата медиите имат задължения преди всичко към аудиторията си, те са длъжни да осведомяват за това, което се случва в Общинския съвет. Работата на всяка регионална медия е да служи като комуникационен канал между местната власт и гражданите.“

Спасов смята, че казусът с в. „24 часа“ е направо абсурден, защото Общинският съвет на Варна се съгласява да субсидира национален ежедневник с 60 000 лева, за да му помогне да възстанови регионалното си приложение.

„На практика Общинският съвет е дал пари за нещо, което още го няма, т.е. префинансира се създаването на една медия“, обобщава Спасов.

Това, че регионални и местни медии оцеляват благодарение на общинско финансиране, е видно и от изследването на Фондация „Конрад Аденауер“ и Фондация „Репортер“ от 2014 г. В него се цитира собственик на няколко регионални вестника, който признава, че голяма част от техните приходи идват от публикации и съобщения във връзка с общински програми за публичност.

„Случвало се е, макар и рядко, кметове или председатели на общински съвети да се отнасят обидчиво, когато има критични публикации, и да редуцират потока от средства за съответната медия“, твърди собственикът на изданията.

Докато местни управници в много точки на страната спонсорират медии, някои отиват още по-далеч, като основават общински радиостанции и вестници или купуват дялове в издания.

Две от всички 179 медии, обхванати от проучването на Центъра за изследване на демокрацията през септември миналата година, са радиостанции, притежавани от общините в Плевен и Велико Търново. Проучването също така посочва, че Община Варна има дялово участие във в. „Народно дело“. Спас Спасов пък съобщава, че Община Враца има собствена медийна група, която се състои от общинска радиостанция и телевизионна програма за кабелно разпространение.

Веселина Седларска дава за пример бивш кмет на Сливен, който създава общинско радио с екип от двама журналисти, които на практика произвеждат пропаганда в полза на местните управляващи. Радиото е закрито три години по-късно, казва Седларска, но тогава се появява общински вестник.

Любопитно е, че националните медии също проявяват апетит към малкото приходи от реклама на регионално и местно ниво, особено около избори. Седларска разказва, че преди няколко години национален ежедневник посвещава на Сливен две страници в един от броевете си, за което общината плаща 12 000 лева. Така местните управляващи „си плащат мълчание“, обяснява Седларска, защото ако медиите получат сигнали срещу кмета например, те няма да ги публикуват.

Изследването на Фондация „Кондрад Аденауер“ и Фондация „Репортер“ посочва оперативните програми на ЕС като друг важен източник на приходи за медиите. Според журналист от голям вестник, цитиран в доклада, европейските средства преминават през централното правителство и отделните министерства. Играта има ясни правила: медиите, които критикуват работата на тези министерства, не получават пари.

Оперативните програми на ЕС, които разполагат със значителни бюджети за публичност, разпределяни между основните медийни играчи, „отварят „медиен чадър“ над главата на министъра, отговорен за реклама“, каза журналистът от сп. „Клуб Z” Иван Бедров по време на панелната дискусия на IREX в края на 2014 г.

На същото събитие медийният анализатор Иво Драганов каза, че правителството е похарчило около 20 милиона лева европейски средства за реклама на европейски програми в медиите през последните няколко години, обикновено през непрозрачно разпределяне на тези средства.

„Медиите и рекламодателите стават все по-зависими от правителството, защото то разпределя мултимилионните бюджети на европейските фондове,“ заяви управителят на Mediapool.bg Стояна Георгиева по време на дискусията. „В българския контекст е неуместно да се дискутира ефективното управление на медиите от гледна точка на професионалната им независимост.“

Журналистика или чурналистика: Оглеждайте се за ПР

Отчасти резултат от ограничените ресурси, отчасти резултат от ленива журналистика и стремеж към денонощно бълване на „новини“, ПР-ът завладява значителни части от територията, която доскоро принадлежеше на журналистиката.

В изследване на отношенията между журналистика и ПР във Велико Търново, публикувано през октомври миналата година, преподавателите от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ Десислава Андреева и Фани Маздрашка-Михова съобщават, че все повече родни журналисти функционират като информационни посредници между ПР специалистите и гражданите, публикувайки готови прессъобщения, без да проверяват информацията и да търсят допълнителни източници. Според авторите ПР специалистите захранват журналистите с информация тип фастфууд, която те охотно публикуват. Тази тенденция има своите отрицателни последици.

„С осезаемото проникване на ПР-а в журналистическата дейност въпросът с най-страшна сила продължава да е кой контролира всъщност информацията и дали журналистическата гилдия не е отдавна в ролята на английския монарх – царува, но не управлява в информационната сфера?“, пишат Андреева и Маздрашка-Михова.

„Неспоримо е силното влияние на много ПР специалисти върху медиите, тъй като те могат да дадат или да откажат достъп до известни личности“, пише доц. д-р Диана Попова от Бургаски свободен университет в статията „Противоречивото единство между PR и журналистика“ от 2011 г. „Неслучайно вече се говори за PRизация на медиите.“

На базата на опита и наблюденията си в Югозападна България Мариета Димитрова от Благоевград казва, че ПР секторът е проникнал дълбоко в регионалните и местните медии, донякъде заради самите журналисти в тези медии.

„Ако разгледате регионални медии, ще попаднете на такива, които изглеждат като рекламен личен сайт на някой кмет, бизнесмен или дори криминално проявен, но с финансови възможности“, казва Димитрова, която е и кореспондент на телевизионното предаване „Господари на ефира“. „Статиите са шаблонни прессъобщения, писани от некадърни пиари, еднотипни, евтини и понякога пълни с правописни грешки. По всички тези признаци ще познаете медиите, които са на общинска издръжка.“

Много родни журналисти „се превръщат все повече в регистратори, в отразяващи, в дописници, в задаващи въпроси, чиито отговори знаят предварително“, продължава Димитрова. Според нея регионалните журналисти продължават да вършат работата си безкритично и понякога читателите се чудят дали авторът е присъствал на събитията, за които информира, или „са му разказали по спомени“.

В своето изследване Андреева и Маздрашка-Михова хвърлят светлина върху сложните взаимоотношения между журналистиката и ПР-а, които са стари познайници с противоречива и променлива оценка един за друг. Изследването се основава на отговорите на 20 репортери в регионални медии, кореспонденти на национални медии и редактори в Област Велико Търново.

Половината от отговорилите смятат, че журналистиката се адаптира повече към ПР-а, а 39% считат, че по-скоро ПР-ът се адаптира към журналистиката. Запитани колко често използват готови прессъобщения в свои публикации, 35% от респондентите казват, че използват прессъобщения веднъж или два пъти месечно, 20% - веднъж или два пъти седмично, 15% - веднъж или два пъти дневно. Около една пета от участниците в проучването казват, че никога не използват прессъобщения. На въпроса дали са използвали прес информация в нейната цялост, без да потърсят потвърждение, 25% от респондентите споделят, че го правят през цялото време, 20% - че никога не го правят, 50% - че го правят рядко. В потвърждение на съмненията на Мариета Димитрова от Благоевград, че някои журналисти съобщават за събития, на които не са присъствали, без да уточняват тази подробност, 12% от респондентите казват, че използват прес информация, без да посочват пресцентъра като източник на тази информация, почти половината казват, че използват такава информация в нейната цялост, но посочват пресцентъра като източник, и едва около една четвърт от отговорилите казват, че се обръщат към други източници за допълнителна информация. Около 15% от респондентите твърдят, че не използват прес информация за събития, на които не са присъствали.

Регионалните медии в България предлагат голямо количество материали, базирани на прессъобщения, изказвания от пресконференции и copy paste, но „журналистиката изобщо не е това, което е в прессъобщенията“, категорична е Веселина Седларска. Тя дава пример за мързелива журналистика от родния Сливен, чийто градоначалник организира седмични срещи с местни репортери, на които журналистите си говорят с него на по чаша кафе и събират „новини“, които публикуват през седмицата.

В дългосрочен план близките взаимоотношения между медии и местна власт водят до приближаване на мненията и разбиранията на журналистите към тези на местни управници, твърдят преподавателите от Бургаски свободен университет Евелина Динева и Мария Алексиева в свое изследване от 2011 г. Тъй като работата им зависи от информация от представители на местната администрация, пишат те, регионалните журналисти губят от своята обективност и стават по-податливи на манипулация. Близките отношения на редактори и издатели с общински служители и бизнесмени могат да компрометират качеството на журналистическия продукт, който регионалните медии предлагат на своите читатели, слушатели и зрители.

Николета Даскалова, медиен анализатор към Фондация „Медийна демокрация“, казва, че този процес на социализация застрашава „критичната дистанция“, която репортери и редактори трябва да спазват, ако желаят да правят качествена журналистика.

Важно е да се отбележи, че чрез топлите си взаимоотношения с местните властимащи журналистите директно нарушават Етичния кодекс на българските медии – по-стария от двата етични кодекса в страната.

Критична и разследваща журналистика: Необходима, но болна (виж Каре 2)

За да функционират като коректив на властта, медиите трябва да провеждат мащабни, времеемки и често скъпи разследвания. Сред необходимите съставки за разследваща журналистика са кураж, отдаденост и постоянство от страна на репортерите. Ако тези съставки липсват, професионални разследвания ще се появяват рядко в регионални и местни медии.

Каре 2: Примери за заплахи или насилие срещу журналисти

Стоян Тончев: Поморийският журналист, който вписва опозиционния на местната власт сайт zadkulisite.com, е нападнат и пребит с бухалки на 14 януари тази година. Mediapool.bg съобщава, че Тончев има счупен нос, отоци по лицето и тялото, рани в областта на главата и комоцио. Настанен е в болница, където престоява няколко дни. Следва възстановяване при домашни условия.

Генка Шикерова: Два автомобила на разследващата журналистка Генка Шикерова, която дълги години работи в bTV, а наскоро се присъедини към Нова телевизия, изгарят: един през септември 2013 г. и втори през април 2014 г. И в двата случая има съмнения за умишлен палеж във връзка с нейната работа като журналист.

Люба Кулезич: На 14 юни 2013 г. телевизионната журналистка Люба Кулезич, която по това време води предаване по Нова телевизия, е нападната и пребита от неизвестен мъж. В резултат на нападението Кулезич е с наранявания по главата.

Спас Спасов: През лятото на 2012 г. кореспондентът на Dnevnik.bg и в. „Капитал“ във Варна получава копие на книгата „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ със заплашително послание от страна на един от тримата съдружници в „ТИМ“. Спасов е категоричен, че книгата е предупреждение и заплаха към него във връзка с работата му като разследващ журналист.

Асен Йорданов: През 2007 г. разследващият журналист Асен Йорданов е нападнат с нож и метални тръби пред дома си, но успява да отблъсне неизвестните извършители. Разследващите органи така и не успяват да разкрият нападателите.

Миналогодишното изследване върху регионалните медии на Центъра за изследване на демокрацията предоставя доказателства, че критичната журналистика в регионалните медии е пред изчезване.

Почти 90% от всички над 1 700 анализирани материали, публикувани в първите десет дни на септември, имат „чисто информативен, регистрационен характер“. Въпреки че не е изненадващо, че близо половината от публикациите засягат местни новини, много от тях „представляват безкритично препечатване на информация, подадена от местната власт, информация за предстоящи или завършени ремонти и новооткрити обекти в съответната община“. Едва 5% от всички материали представляват критични/аналитични текстове, в които регионалните медии и журналистите поне опитват да действат като куче пазач спрямо местното управление.

„Все по-мако колеги имат желание и мотивация да правят разследвания, които биха ги конфронтирали с местните власти или институции“, обяснява Анна Турлакова от Стара Загора и допълва, че разследващата журналистика е в патово положение и в национален, и в регионален план. „Цялата медийна среда в България има нужда от сериозна ревизия. Качества като професионализъм и познаване на добрите медийни практики и стандарти са все по-малко търсени в журналистите за сметка на способността да “изработиш” новина.“

„В регионалните медии много рядко се появяват разследващи материали, защото ако не е централна медия, никой прокурор няма да си направи труда да провери случая,“ казва Иван Атанасов, собственик и редактор на няколко седмичника в Харманли, Симеоновград, Тополовград и Любимец и новинарски сайт, който покрива тези и други градове в Област Хасково. „Аз лично съм писал доста, но никакъв ефект няма от тях. Критичните материали са недостатъчно, пак по тази причина. Няма полза да пишеш нещо, след като не последва реакция от съответните институции.“

Веселин Златков от Варна споделя мнението на Атанасов, но допълва, че този проблем съществува и в националните медии. Той отбелязва, че случаите, при които прокуратурата се самосезира след публикуването на журналистически материал, намаляват. Дори когато отговорните институции предприемат действия, обяснява Златков, те го правят формално.

Освен че се срещат рядко на регионално и местно ниво, включително от страна на кореспондентите на БНТ и БНР, журналистическите разследвания варират като брой и интензивност по населени места и региони, казва Мария Димитрова от Враца. Тя обяснява, че в Монтана има два информационни сайта, седмичник, местна кабелна телевизия и кореспондент на в. „Конкурент“ и въпреки това критични материали липсват, особено за местната администрация и за кмета.

Медийният пейзаж в други части на Северозападна България се намира в още по-лошо състояние. Димитрова казва, че в Берковица има само един новинарски сайт, а в Лом и Вършец – само по един вестник. Във Вършец обаче става въпрос за общинско издание.

„Има разлика в съдържанието дотолкова доколкото различните сайтове обслужват различни групи в Общинския съвет, различни общински съветници от различни партии и групи“, коментира Спас Спасов ситуацията във Варна. „В зависимост от това кой какви интереси има в местната власт, съответните сайтове застават на една или друга позиция. Доколкото има нещо, което наподобява разследвания, винаги е свързано с разчистване на някакви сметки между различни групи или лобита в местната власт.“

Използването на медии като инструмент за разчистване на сметки между политически опоненти и бизнес конкуренти доведе до появата на т.н. медии бухалки. Тези медии преследват много тесен дневен ред, изопачават действителността в полза на своите собственици или основни спонсори и често нарушават основни журналистически принципи, стандарти и етични норми.

Спасов дава за пример базирания във Варна сайт Afera.bg, който той описва като „голяма заблуда“. Според него този сайт в един период дори се е радвал на национална популярност, но съдържанието в него е далеч от определението за журналистика. Afera.bg представлява „някакъв вариант на сайтовете на Пеевски, само че местен, регионален“, обобщава Спасов.

Мария Димитрова и Катя Касабова потвърждават, че такива медии съществуват и във Враца и Бургас.

„Т.н. медии бухалки шамаросват наляво-надясно, без изобщо да си дават сметка, че съсипват човешки съдби, а съответно и професията“, казва Димитрова. „От 2008 г. наблюдавам зората им и смятам, че е време вече да залязат.“

Регионалните и местните медии в България никога не са правили разследваща журналистика в точния смисъл на думата, но поне в първите години на демократично управление имаше ентусиазъм в тази посока, казва Веселина Седларска.

„У нас журналистите, включително и младите хора, които сега попадат в журналистиката, директно навлизат в поръчковата журналистика“, обяснява Мариета Димитрова от Благоевград, допълвайки мнението на Анна Турлакова, че начинаещите журналисти „лесно и безкритично възприемат лошите практики“. „В момента растат журналисти, които не са в състояние да напишат дори един репортаж. Младите и неопитните стоят и те гледат в очите – чакат да им кажеш какво трябва да пишат, кого да ударят днес.“

Ако въпреки предизвикателствата регионални журналисти опитат да правят разследвания, които застрашават политически и икономически интереси, те могат да станат обект на заплахи, насилие, съдебни дела и други видове натиск, които ограничават полето им на действие и ги излагат на риск.

Повече от половината от регионалните журналисти, участвали в миналогодишното изследване на АЕЖ-България, казват, че са получавали заплахи относно работата си. Над 80% от отговорилите потвърждават съществуването на цензура в регионалните медии, особено при истории с регионален характер на бизнес/икономическа тематика (50%) и административна/политическа тематика (40%). Близо една трета от респондентите признават, че се самоцензурират.

Веселин Златков обяснява, че обикновено засегнатият от дадена публикация директно влиза в контакт със собственика на съответната медия, което означава, че външният натиск постепенно се трансформира във вътрешен, т.е. от собственика върху редактора или директно върху репортера.

В други случаи засегнатата страна направо предупреждава или заплашва автора на материала.

„Била съм обект на анонимни заплахи за живота на мен и близките ми по повод разследване [относно злоупотреби с евросубсидии в Разлог], както и на съдебно дело от страна на политик [кмета на Благоевград], за когото съм написала нещо, което е вярно, но не му харесва“, споделя Мариета Димитрова. „И тук е иронията – тези, които работят както трябва, си плащат по един или друг начин за това, а онези, които пренебрегват каквито и да било правила в журналистиката, етиката и морала, получават „възнаграждение“ за това.“

Спас Спасов, който през годините си е изградил репутация на водещ разследващ журналист във Варна, също е получавал заплахи. След като отразява критично дейностите на базираната във Варна компания „ТИМ“, през лятото на 2012 г. Спасов получава копие на книгата „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ със следното послание вътре: „Този, който не можеш да направиш приятел или не можеш да го победиш, по-добре не се занимавай с него“ (цитат на Сун Дзъ). Подателят, един от тримата съдружници в „ТИМ“, пише още, че „светът е малък и не се управлява от Сингапур“ – препратка към собственика на Dnevnik.bg и в. „Капитал“ Иво Прокопиев, който по това време е със семейството си в Сингапур.

„Книгата беше предупреждение и по всички стандарти беше заплаха“, казва Спасов. „Имахме някакви опити за комуникация с хората, които ми пратиха книгата. Те си мислеха, че може би по този начин ще можем да минем в по-кротък режим. След като стана ясно, че с получаването на книгата няма да има промяна в това, което върша, отношенията ни са както бяха преди получаването на книгата, комбинация от „горещ мир“ и „студена война.“

Докато преминават през тези трудности, Спас Спасов и Мариета Димитрова научават болезнен урок: повечето български журналисти се поддават на външен и вътрешен натиск и се страхуват да подкрепят колегите си при неприятности.

Веднага след като получава „Изкуството на войната“, Спасов се обажда на колегите си в София и има разказва за случилото се. Те незабавно публикуват материал във в. „Капитал“ и в Dnevnik.bg. В следващите 24 часа следват реакции от „Репортери без граници“, Асоциация на европейските журналисти (АЕЖ) и още една или две международни организации. „ТИМ“ се стряскат от шума, който се вдига, спомня си Спасов, и търсят начин да се извинят неофициално, като признават, че са допуснали грешка.

„Ако не беше тази публичност, нямаше да се случи нищо“, убеден е Спасов. „Във Варна нямаше никаква реакция. Никой от колегите не събра куража дори да каже, че е забелязал какво се е случило, и да застане на моя страна.“

Мариета Димитрова два пъти е изпитвала липсата на журналистическа солидарност на гърба си. И когато получава телефонна заплаха във връзка с разследването си в Разлог, и когато е съдена от кмета на Благоевград, тя е принудена да се бори за правата си почти изцяло сама. С по едно изключение и в двата случая, благоевградските медии запазват мълчание относно нейните проблеми. Разочарованието на Димитрова се увеличава още повече, когато вижда, че никой от колегите ѝ не дръзва да продължи разследванията ѝ.

Като избират да публикуват материали на базата на прессъобщения и избягват критичната, аналитичната и разследващата журналистика, регионалните медии започват да си приличат все повече откъм съдържание. Това от своя страна намалява разнообразието от гледни точки и отразавявани събития, до които имат достъп жителите в съответния регион.

Още по темата

04/05/2016

Анализи

Регионалните медии в България: проблеми и предизвикателства (Част 1)