Артистът гледаше към площада под краката си. Площадът беше кръгъл и приличаше на чиния. Каменният перваз, на който седеше артистът, беше леден и той добре усещаше това през трикото. Долу вече гъмжеше от хора. Те често поглеждаха към него и започваха да свиркат пронизително с пръсти.

Въжето пред него леко се полюляваше над бездната. Артистът се прекръсти. Балконите и прозорците на сградите наоколо също бяха претъпкани с хора. Те приказваха високо и гледаха към него.

„Време е”, каза си артистът, но не помръдна. Смрачените небеса леко се носеха нанякъде. През облаците от време на време се показваше късче пламтящо небе. Въжето прозвънваше от вятъра в краката му. Артистът размърда глезените си. Направи по десет кръга първо с единия, после с другия. Виковете долу ставаха все по-силни.

Отделни думи се чуваха даже и от тази височина. Артистът стисна юмруците си и се изправи. Виковете се превърнаха в рев.

„Няма нищо страшно – каза си артистът. – Колко пъти съм го правил досега. Просто стигаш до отсрещната сграда и после се връщаш обратно. Само не трябва да се поглежда надолу.”

Артистът както насън се отблъсна от каменния перваз, направи една крачка и стъпи в бездната. Въжето се изопна под тежестта му. Долу настъпи гробна тишина. Въжето беше силно осветено. Артистът пристъпваше крачка по крачка, вперил погледа си в съседната сграда. Там, под стрехата на покрива от глухата дълбочина на небето постоянно долитаха гълъби. Те се появяваха сякаш от нищото и сред бързия плясък на криле за миг се втвърдяваха и добиваха форма и плът. А в един отворен прозорец отляво се вееха завеси. Те политаха навътре и като че ли се подпалваха от светлината, а после се издуваха навън като платно на кораб.

„Само не трябва да поглеждам надолу”, помисли си артистът. Краката му послушно намираха всеки път въжето, прасците му бяха пълни със стоманена сила, а разперените му встрани ръце му създаваха усещането за нещо много трайно и сигурно. „Половината!”, рече си артистът, когато очите му спряха да виждат смътните очертания на часовниковата кула вдясно от него. „Господи, помогни ми!”, помоли се артистът.

- По-бързо – чу се отдолу, чак от дъното на бездната силен глас. Разнесоха се смехове, отстрани и отдолу, които се разпространиха като пожар и скоро цялата тълпа забуча. Артистът усети неприятно треперене в мускулите на левия си крак. И друг път го беше получавал и то не зависеше от силата на волята му. Сега най-важното беше да се успокои.

- Какво се разхождаш като палячо! – извика същият глас.

Артистът за миг откъсна погледа си от отсрещната сграда и се взря в бездната. Това трая само миг, но той веднага залитна. Ръцете му излязоха от равновесие и тялото му от кръста нагоре силно се наклони встрани. Няколко жени по балконите, които по-добре бяха видели всичко, изпищяха. Въжето отново се появи и замръзна под краката му. И сякаш беше същото, но артистът много добре знаеше, че не е. Гърбът му беше мокър и вятърът сега го пронизваше през ризата. Сградата отпред му изглеждаше ужасно далече.

„Няма да стигна”, рече си артистът.

Площадът беше заграден от всичките страни със сгради. От някакъв балкон му помахаха с ръка. „Там сигурно е Жана”, рече си артистът и реши да мисли само за нея. Жана. Бързите й очи, тъмнината, усещането за нещо изпитвано много пъти и всеки път ново. Ръцете й, които накрая падаха като отсечени.

Артистът като в просъница докосна ледената стена на сградата и мигом се свлече върху каменния фриз. Гълъбите над него зашумяха. Той бавно наведе пламналата си глава и погледна надолу. Сякаш за пръв път видя колко е високо. Някъде много далече под него площадът бучеше и се люлееше като море.

„Какъв проклет оптимист съм – помисли си артистът. – Защо все си мисля, че никога няма да направя онази крачка встрани. Че въжето винаги ще ме обича.”

- Але-хоп, але-хоп – чуваха се дружни гласове отдолу. Една ръка му подаде чаша с вода през прозореца отляво и той я изпи на един дъх. После оттам изскочи лицето на Мони, на мениджъра.

- Как си? – попита Мони. – Май духа доста силен вятър.

Артистът се усмихна.

- Горе винаги духа – каза той.

- Трябва да тръгваш – рече Мони. – Време е. Вече десет минути висиш тука.

Артистът се обърна с лице към въжето. То просветваше на мъгливата светлина и ту се губеше, ту изскачаше пак сред сноповете на прожекторите. Левият му крак подскочи и пак започна да трепери.

- Хайде – каза Мони зад гърба му. – Дразниш ги.

Площадът долу вреше. Артистът се извърна в посоката, от която му бяха помахали, но хората по малките кръгли балкончета бяха толкова много, че той не успя да открие Жана. Черните й като смола коси, тесните й длани, начинът, по който прекрачваше през дрехите си и идваше гола към него. „Тази вечер ще се напия – рече си артистът. – Само да премина отново по това проклето въже.” Той бързо стъпи в бездната. Виковете утихнаха.

Каменният перваз с каменните ангелчета отсреща плуваше някъде далеч в мъглата. „Ще се нацепя като свиня – мислеше си артистът. – Ще викна стария Бонифас да ми свири на пианото, ще туря Жана пред себе си да я гледам, а Мони ще ми пълни чашата.”

Въжето послушно се нижеше под него. По каменните стени на кратера отстрани и отпред светеха хиляди очи. Прасците му се втвърдиха.

„Колко ли пъти ми е писано да мина по това въже – рече си артистът. – Все някога трябва да е за последен път.”

Часовниковата кула отново изчезна от погледа му. „Половината!”, рече си артистът.

- По-бързо – чу се глас отдолу.

Артистът стисна зъби, но в следващия миг не издържа и погледна към площада. Целият беше пълен с хора и очите на всички гледаха към него. Когато политна, в началото не разбра, че това се е случило с неговото тяло. Сякаш се гледаше отстрани – една малка бяла фигурка, която се отдели от въжето и красиво се превъртя във въздуха. После той чу някакъв странен шум, сякаш сечаха въздуха със сабя. „Падам”, помисли си артистът. А после стана тихо.

„Защо е толкова тихо, Господи? – почуди се артистът. – Каква е тази тишина?”

Тишината се отразяваше в замръзналите му очи и от това изглеждаше още по-страшна.

Още по темата

23/02/2015

Нашите автори

Десетият брат

14/02/2015

Нашите автори

Реквием (разказ на Деян Енев)

01/02/2015

Нашите автори

Язовеца

13/08/2014

Нашите автори

Черно кадифе