Комплексите за национална малоценност, които стоят в основата на национал-популизма у нас, успяха да изкривят до неузнаваемост българското публично пространство. Политическият провинциализъм се превърна в доминиращ модел по отношение на развитието на България в НАТО и Европейския съюз, както и по отношение на формулирането и постигането на националните ни цели.

В началото, този тип политическа култура бе установена след 2001 година, някак между другото, като продължение на една фраза, използвана от Симеон Саскобургготски по повод на България – „ние сме малка страна, но малкото е хубаво”. Всъщност, в рамките на Европейския съюз, България не е и не би могла да бъде определяна като „малка страна”. Но, фактите нямат значение, когато става въпрос за насърчаването на рефлексите на онзи тип поданическа политическа култура, който позволи на тоталитаризма от съветски тип да се задържи толкова дълго в България и да предизвика толкова дълбоки и трайни деформации.

Този рефрен, повтарян непрекъснато през последните години, се вписва много добре в представата за Великите сили; за това, че от нас не зависи нищо; за световния заговор, на който сме жертви; в един глобален свят, в който изглежда все по-удобно да се самоопределяш като жертва. Но, отвъд народопсихологията, която обикновено се използва само като оправдание за отказа от отговорност, трябва да си зададем въпроса: защо изглежда толкова удобно да сме жертви? Защо така ентусиазирано сме готови да повтаряме до безкрая, че сме най-бедните, най-нещастните и освен това, че най-вероятно до 50 – 60 години ще изчезнем?

Отговорите преминават през разбирането за това, че тази нагласа, пропагандирана неуморно през изминалите поне дванадесет години, всъщност генерира определен тип поведение, определени очаквания и прави възможен определен тип политика. Много по-удобно е да бъдат управлявани хора, които споделят представата че са бедни, нещастни и на прага на оцеляването си като нация, отколкото да се опитваш да властваш над свободни граждани, съхранили националното си достойнство. Несравнимо по-лесно е да прикриваш собствените си амбиции зад общите фрази за световната конспирация и съдбовната предопределеност на собствената си страна. И най-важното, изглежда че няма кой да ти потърси сметка за всички безобразия, които си позволяваш зад маската на „малката страна”, която била зависима от Великите сили.

Политическият провинциализъм не е само манталитет на периферията. В съвременният свят дали си периферия, все повече зависи от собствените ти усилия. Проблемът не е в това, че Великите сили си „играят със съдбата на България”. Истинската драма е в това, че българските политици не са в състояние – нито интелектуално, нито политически, да отстояват интересите на страната. Когато някой се държи като „беден роднина”, няма никакви основания да се сърди на другите, които са приели неговата собствена гледна точка.

Приливът на патриотизъм и воля за присъединяване към Европейския съюз приключи след приемането на страната ни. Ако до края на 2006 година, мнозинството от българските граждани бе убедено в нашето право да бъде отново част от модерна и демократична Европа, то още през първите месеци на 2007 година, настъпи обрат – преобладаващата част от българските граждани разбраха, че не могат да разчитат на това, че Европейската комисия ще санкционира нашите управляващи. Надеждата, че Европейската комисия ще вразумява управляващите в България бързо изгуби наивните си основания. Това бе и началото на обратната вълна – не към евроскептицизъм, а към българо-скептицизъм У нас няма и не може да възникне истински евроскептицизъм, просто защото скептици по отношение на Европа са онези, които смятат, че собствените им държавни институции могат да решават проблемите им много по-ефективно, отколкото европейските. Но, българо-скептицизъм има и той се превръща в ресурс за властване върху „жертви”, които все по-рядко са готови да мислят за себе си като за свободни хора.

През изминалите месеци бяхме свидетели на десетки нови примери за ефекта и пораженията на политическия провинциализъм. Конфликтът с турските превозвачи не доведе до усилие от страна на България да представи проблема като част от общите интереси на европейския спедиторски пазар. Вместо това нашите управляващи предпочетоха двустранния формат на разговори, който само временно приглуши проблема до следващата му криза. Преди това постъпихме по същия начин с Южен поток – приемайки да направим „първа заварка” часове преди влизането в сила на новата европейска регулация, а след това прехвърляйки отговорността за търсенето на решение на Европейската комисия, след като вече се бяхме ангажирали с този проект.

Позицията на България по разрастването на конфликта в Украйна беше поредния пример за дълбок политически провинциализъм. В началото, възпроизвеждайки руската позиция, а след това точно толкова формално - преповтаряйки позицията на Европейския съюз, българските управляващи потвърдиха собствената си представа за България като азиатска периферия на Европа.

Политическият провинциализъм е бягство от отговорност. Всички оправдания с процедури и регламенти на Европейската комисия; насаждането на представата за това, че България е бедна, а Европейския съюз е клуб на богатите, в който ще ни вземат и ще ни „дадат”, затова е важно да ни „вкарат” там; липсата на каквато и да е прозрачност или отговорност за това кой и как изработва официалните български позиции в НАТО и ЕС – всичко това продължава да съществува благодарение на насърчаването на собствените ни комплекси и страхове. Докато публичният образ на България се формира встрани от публичния дебат; от хора, които смятат, че могат да спечелят от общата загуба на позиции и авторитет на страната си, няма да намерим своето достойно място в съвременния свят. Но пък ще бъдем все така „удобни” за управление от хора, разпростиращи собствения си манталитет върху представата за България.

В тази среда виреят всякакви форми на политическо бракониерство. Изглежда все по-лесно да твърдиш, че след няколко десетки години българската нация ще изчезне, независимо от очевидната абсурдност на подобно твърдение. След петдесет години, най-вероятно София ще е поне петмилионен град, а в България ще живеят повече от 9 милиона души. Но, зад псевдо-демографските прогнози, стои друг въпрос, който техните пророци се опитват да заобиколят. Кои са българите, които ще изчезнат? Ако продължаваме да мислим българската нация като „етнически хомогенна” в понятията на Живков, тогава ще трябва да доказваме генетичната си свързаност с прабългари и траки. Но, ако реално сме готови да приемем ценностите на политическата нация, то всеки български гражданин би трябвало да бъде смятан за българин. А това би иззело не само инициативата, но и част от жертвения ореол, който се опитват да носят проповедниците на националната катастрофа.

България притежава стратегически ресурси за своето развитие през ХХI век. Бедността и безпътицата у нас не е резултат на обективни условия, а на примиреността ни пред манталитета на политическия провинциализъм. Защото той изглежда точно толкова нелеп, когато претендира, че първия човек е бил българин, както когато настоява, че ние сме малка страна в нечия периферия. Периферността е резултат от установяването на определена политическа култура, която позволява възпроизвеждането на едно и също качество на политическите елити. Докато приемаме провинциализма на управляващите, все по-тревожно ще се вглеждаме в демографската статистика и ще търсим белези за новите замисли на Великите сили. Но, за да излезем от омагьосания кръг на политическия провинциализъм трябва да постигнем съгласие, че политиката е отговорност и да я потърсим от онези, които се опитват да я подменят със собствените си комплекси за малоценност.

Още по темата

28/02/2014

Нашите автори

Cui bono

21/02/2014

Нашите автори

Управление на несигурността

07/02/2014

Нашите автори

Популизъм и демагогия