Гаврил пестеше. Сутрин купуваше хляб и сирене от Lidl, крачеше две спирки пеш, вечер не засядаше с колегите в „Стремето“ на бира и пържени картофки. Дори и да се чувстваше съсипан, дори ако въздухът пулсираше в очите му, отиваше да обучава сина на съседката по английски срещу десет лева на час. След девет вечерта, когато ръждясалото левче на слънцето затънеше в самия край на небето, отново преподаваше английски, този път на инженера – застаряващ, плешив господин, който плащаше петнайсет на час. В свободното си време до полунощ Гаврил чертаеше схеми на разумна цена за момчетата от техникума „Кюри“. Понякога, когато в неделя фирмата му за доставки на цигари и алкохол го освобождаваше, той – известен със златните си ръце - слагаше ламиниран паркет в домовете на състоятелни клиенти.

Вече беше събрал около четири хиляди – ала това все още бе недостатъчно за изненадата му. Трябваше да ги докара до пет хилядарки, тогава … Вече беше начертал плана за екскурзията, която смяташе да й подари. Състави списък на хотелите, проучвани дълго и грижливо по интернет – места, където цените не отрязват главите на туристите, но е прилично, дори повече от прилично – прекрасно е. Той искаше неговото момиче да се почувства щастливо. Лина учеше във Велико Търново. Оставаха й още четири изпита. После двамата щяха да заминат за Брюксел.

Харесваше му смелостта й. Лина бе дръзко хлапе, очаровано от неизвестността и красивите неща – толкова рядко появяващи се в живота й. Майка й беше строга – счетоводител; естествено Лина ще неще спестяваше. Гаврил я наблюдаваше как брои парите си, как крие десет лева в тайния джоб на новото кожено палто, което обличаше в особено тържествени случаи. Баща й също бе експерт счетоводител - взискателен до педантичност. Гаврил бе свидетел, вече няколко пъти, как икономистът настояваше за отчет пред дъщеря си за всеки един от 300-те лева, които родителите й предоставяха да живее и придобива знания във Велико Търново.

Гаврил й изпращаше пари за автобусен билет и Лина пристигаше в Перник - това бяха празнични дни за Гаврил. Вечер я гледаше очарован, безмълвен. Преустановяваше частните уроци, забравяше за ден-два схемите на хлапаците от техникума „Кюри“. Въобще и не помисляше за ламиниран паркет.

- Ето, мило момиче – разкри й със загадъчна усмивка Гаврил. – Това е планът за нашата предстояща екскурзия: Брюксел, Кьолн, Бон.

Той самият беше студент и честно казано трудно вземаше изпитите си. Майка му и баща му не живееха заедно, нещо напълно нормално в наши дни. Гаврил познаваше приятелката на баща си и приятеля на майка си. Веднъж в месеца гостуваше и на едната, и на другата двойка. Единствено тогава похапваше вкусно – майка му, както и приятелката на баща му, бяха превъзходни готвачки. По миризмата, носеща се от кухнята, се бе научил да разбира какво е настроението у дома.

Когато например майка му правеше пълнени пиперки, беше далеч по-разумно да поеме обратния път, но Гаврил беше толкова гладен, че успяваше някак да изтърпи режещите забележки, отправяни от майка му към приятеля й – тя сигурно възнамеряваше да го смени съвсем скоро, ако се съди по пълнените пиперки с кайма, които се появяваха вече четвърто гостуване поред.

Лина му се обаждаше от Велико Търново с щедрото обещание: – „Ще ти направя пиле с ориз. Купи продукти.“. Тя нищо друго не умееше да готви, естествено. Обаждаше му се вечер в осем, точно преди новините – промеждутъка в уроците му по английски с кварталното хлапе. „Ще ходим ли на екскурзия?“ изпяваше красивият й глас.

- Още мъничко и тръгваме към Брюксел - успокояваше я Гаврил. - Ти си вземи изпитите.

Приятелката на баща му пък, когато не беше доволна от живота, особено в седмиците, когато парите й не достигаха и се вбесяваше от мързела на баща му, печеше картофени кюфтета. Гаврил се молеше тази госпожа винаги да е недоволна, защото картофените й кюфтета бяха превъзходни. Лина, независимо дали беше щастлива, или не, готвеше пиле с ориз.

Оризът, поради тъжното обстоятелство, че оставаше недоварен, имаше вкус и твърдост на пясък; пилето неизвестно защо бе редовно прегоряло – но Гаври искаше Лина, тя и пилето й с ориз неусетно се бяха превърнали в част от неговото кръвообращение. Когато момичето му се дипломира… Гаврил бе готов да чака точно колкото й бе необходимо. Скъсаха я на два изпита – статистика и счетоводство.

– Какво от това - успокои я Гаврил. - Всичко ще бъде наред. Брюксел е наш. Кьолн ни очаква. Бон също, уточнил съм маршрута, резервирал съм хотелите.

Тя не го попита как е спестил куп пари за тази дръзка екскурзия.

Понякога майка му искаше стотачка назаем, за трийсетина лева въобще нямало да си хаби безплатните минути на телефона. Дума да не става. Гаврил й даваше петдесет и тя му ги връщаше след години на траншове от шепа жълти стотинки. Баща му и неговата приятелка също искаха заеми, но бяха далеч по-скромни. „Дай две-три десетачки, сине, Галя има рожден ден“ – ако се вярва на баща му, Галя имаше рожден ден седемнадесет пъти в годината. Десетачките оставаха невърнати, но преди екскурзията Гаврил си ги поиска – и от майка си, и от баща си. Най-чисто беше положението с приятелката на баща му.

– Ето ти – каза тя. - Знам че ти дължа 360, но засега съм събрала 200.

Приятелят на майка му не искаше заеми, вечер възпитано чакаше Гаврил точно след урока по английски и подхващаше:

– Черпи ме да си наквася устата, че майка ти е бясна. Изцежда ме до дупка, преди да ме зареже. - после бавно пиеше бирата, която Гаврил му купуваше от Lidl. Понякога човекът го возеше до техникума „Кюри“ с новия си мотор, но се страхуваше от майката на Гаврил. Тя вече го беше изхвърляла два пъти и по всяка вероятност му вече си беше намерила някого.Жалко. Не за друго, пиперките й бяха божествени – приятелят й ги обичаше почти колкото мотора си. - Ако имаш някоя позната, запознай ме – молеше се той на Гаврил. – Какво ще правя сам като куче, като ме отпрати майка ти?

От друга страна приятелката на баща му се оплакваше на Гаврил, че не можела да има дете.

Всичките четирима го съветваха: – „Не пести, човече, не се измъчвай. Заведи я на Рилския манастир, там е по-евтино от Кьолн. Има ли значение къде я обичаш? Гледай любовта да ти излиза икономично.“

Но Лина беше най-красивото момиче в света.Гаврил вече не пилееше грешни пари за бира, престана на черпи приятеля на майка си, категорично отказваше да дава заеми и роднините го гледаха с тревога. Да не е болно това момче?

Дойде април, двамата с Лина поеха към Брюксел – с ниско- тарифната самолетна компания до Шарлероа, после с автобус. Колко красиво беше всичко. Той й разказваше за уроците си по английски - колко хитри бяха хлапетата, не даваха пет пари за сегашно продължително време, просто му плащаха три пъти по-скъпо от родителите си да им напише есето за домашно на следващия ден. Хлапаците от техникума „Кюри“ също проявяваха изумителна находчивост – не желаеха чертежите на Гаврил да гонят оценка „отличен“. „Добър“ беше напълно достатъчно, в противен случай учителят,макар и твърде посредствен, щял да заподозре нещо нечисто. Според ценоразписа - чертеж, който изказваше четворка, струваше сто лева, чертеж за шестица – само петдесет. Твърде хитри бяха и хората, на които поставяше ламиниран паркет в холовете – първата чаша ракия, която му сипваха вечер, беше сливова, следващата – от тиквички.

- Нека забравим другите хора, виж колко прекрасен е Брюксел – прекъсваше го Лина – Гранд Плас, манекен Пис, музея на съвременното изкуство…

Единствено този музей беше безплатен, но Гаврил бе предвидил и билети за дома на старите фламандски майстори. Бон…Парите намаляваха със съкрушителна бързина. Бе изчислил колко ще изразходват на ден, но както винаги сметката излезе крива. Похарчиха почти всичко.

Лина беше мила, сияеше, задъхваше се от възторг, възхищаваше се на старинната архитектура, на витрините на магазините. Когато му останаха 172 евро, тя го помоли да й даде сто и пет за една прекрасна рокля, зелена, истинска пролет и ранно лято, а момичето в тази пролет и ранно лято беше толкова красиво, че Гаврил затаи дъх. Макар подобно лекомислие не се вписваше в никакви планове, той купи магическата зелена дреха.
Разполагаше с 67 евро, липсата на финансов резерв го хвърляше в паника. Парите бяха единствената опора, бирата за приятеля на майка му, обувките, които приятелката на баща му щеше да си купи със заем от Гаврил; госпожата страдаше от особена слабост - ако не си купеше обувки, се разболяваше. А по-добре ли бе да дава пари за лекарства, вместо за обувки? Всичко извън парите не заслужава вниманието на човечеството, твъдяха експерт-счетоводителят и счетоводителката, родителите на Лина.

Затова Гаврил се безпокоеше. Преброи ги отново - 67 евро. В градчето Шарлероа Лина забеляза прекрасни обувки за 55 евро, истински полет към върховете на съвършенството, обувки „Мечтание“ от Шуман.Момичето, което ги носеше, бе най-усмихнатото в света. Работата на Гаврил бе ясна – щеше да дава още две години уроци по английски на гимназисти и петокласници, вечер след девет щяха да го заливат схемите на хлапаците от трети курс в техникума „Кюри“. А каква лавина от ламиниран паркет се готвеше да потече към ръцете му. Но тя... неговата Лина беше най-красивото същество от началото до края на космоса .

- Колко пари ни остават? – поинтересува се неговото момиче и му се усмихна.

- 12 евро – отвърна Гаврил. – Не се страхувай, ще стигнат.

- Ами – усмивката на Лина беше светла и мека като дрешка на бебе. – Виж какво сладко огледалце, посребрено, истинско бижу. Струва 11.50 евро.

Гаврил беше щастлив – купиха огледалцето и му останаха 50 цента за спомен.

Пазеше неприкосновен запас от няколко лева – колкото да се прибере от Терминал 2 на летище София до дома си в Перник. Беше купил на Лина билет до Велико Търново. Даде й го преди два дни.

Ето, самолетът се приземи на Терминал 2. Той прегърна Лина, сияеща в прекрасната зелена рокля, момиче изгрев, което му беше подарило всичките си слънчеви лъчи. Неговата палавница в най-леките обувки за 55 евро. Беше честит, че ги зърнаха в белгийското градче Шарлероа.

- Гавриле, искам да ти кажа нещо - макар че в зелената рокля пролетта беше дошла, гласът на Лина долетя от зимата.

Гаврил й се усмихна, целуна я, но устните й се изплъзнаха, отстъпиха крачка назад.

- Гавриле, наистина е важно.

- Да не са те скъсали на някой изпит и не си ми казвала? - лицето й остана в преспите на януари. Гаврил направи второ предположение: – Баща ти е пуснал комбинация за Спорт Тото за сто лева и не е спечелил?

Времето край Терминал 2 точно тогава беше както обикновено през април – облачно. Но нали облаците са дълбоко привързани към всички летища по света?

- Скъсвам с тебе, Гавриле – каза Лина, зелената й рокля се откъсна от рамото му. – Има друг човек. Анди. Той ме чака на летището.

Терминал 2, обвит в облаци, се залюля под краката на Гаврил. Беше горещо. Облаците гръмнаха над главата му. Не успя да си поеме дъх.

- Вземи – продължи равно Лина. – Връщам автобусния билет до Велико Търново. Няма да ми трябва. Анди ще ме закара дотам.

Паркетът, който очакваше Гаврил, холовете, подовете, стените, – всичко избухна пред очите му. Гимназистите, на които даваше частни уроци по английски, пламнаха. Техникумът „Кюри“ се разпадна.

- Не казвай нищо! - изрече твърдо Лина. – Решението ми е окончателно. Аз го обичам.

Още по темата

24/05/2014

Нашите автори

Здравка Евтимова: Кръв от къртица

18/04/2014

Нашите автори

Здравка Евтимова: По-голям

21/03/2014

Нашите автори

Здравка Евтимова: Вълшебен

17/02/2014

Нашите автори

Здравка Евтимова: Глад