Управляващата коалиция все по-често се променя под натиска на ситуативните мнозинства в парламента. Сложната коалиционна формула 2+1+1 се трансформира непрекъснато, в зависимост от специфичния преговорен дневен ред. По-голямата част от важните решения се взимат в Народното събрание, след интензивни консултации между отделните парламентарни фракции. Днес никой не би могъл да твърди, че парламентът функционира като придатък на изпълнителната власт. Но дневният ред на управлението все повече се определя от съображенията на потенциалните партньори, а не от предварително заявените намерения, планове и програми.

Преди всичко - българската партийна система продължава да деградира. Няма политическа воля за разширяване на възможностите на пряката демокрация, докато институциите на представителната демокрация все повече губят обществена подкрепа и доверие. Както предишният, така и сегашният състав на Народното събрание отхвърлиха, блокираха или обезсмислиха предложенията за провеждане на национален референдум по принципите на избирателната система. Интересите на ДПС останаха най-ясно разпознаваеми по тази тема, но всъщност и сред всички останали партии няма необходимата политическа подкрепа за каквато и да било промяна, както по отношение на референдумите, така и спрямо преференциалния и мажоритарен вот.

Партийните рефлекси за оцеляване отново надделяха над очевидната необходимост от разширяване на възможностите за участие на гражданите. Пропусната бе поредната възможност, ако не за промяна на партийната система, поне за разширяване на гражданската основа на нейната легитимност.

Управлението се стабилизира чрез увеличаване на ролята на ГЕРБ. Позициите на РБ отслабват, въпреки политическата активност и постигнатите резултати. ПФ и АБВ сравнително бързо се адаптираха към новите правила и се опитват да увеличат цената на подкрепата си за всяко конкретно решение. Но от тази ситуация в най-голяма степен успява да се възползва ДПС. Безплодното опозиционерстване на БСП доближава социалистите до профила на Атака, но не и към възстановяване на изгубените им позиции. БДЦ се стреми да следва динамиката на преговорите, за да бъде по-често част от мнозинството, като депутатите му са готови да подкрепят всяко решение, което има шанс да бъде гласувано.

Стратегическо предимство имат политическите партии, които са готови да водят пакетни преговори – по широк кръг от теми, на „дълги позиции”, с повече от един залог, в доминиращия режим на политически пазарлък. Колкото по-широко е необходимото мнозинство, толкова повече съпътстващи теми биват включени в преговорите. По този начин следващите теми за преговори вече се оказват договорени, а на този ритъм издържат само партиите, които се стремят не към непосредствени и видими предизборни резултати, а към стратегическо позициониране.

Проблемът е в това, че гражданите все по-трудно се ориентират в поетите ангажименти и неизпълнените договорки. Целият процес на взимане на решение става все по-трудно достъпен и различим за гражданите. В резултат от всичко това още по-силно сработва поданическия рефлекс на отношение към държавата и нейните институции.

Частичното нарастване на протестния потенциал през изминалите седмици остава в рамките на общия политически модел. Дори и парадоксалните на пръв поглед протести, в които се обединяват работодатели, работници и синдикати, не променят общото равнище на ефективност на гражданското участие. Протестите срещу едно или друго взето или предстоящо решение не достигат до готовност за активно участие в изработването на смислена алтернатива.

Гласуването „по съвест” се превърна в парола за подкрепа на временно постигнати споразумения. В останалите случаи всеки от народните представители продължава да разчита на партийните съображения и дисциплината на парламентарната си група. Така бяха отклонени необходимите промени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Така бе обезсмислено предложението на Президента за провеждането на национален референдум. Така бе избрана и Мая Манолова за Омбудсман на Република България.
В известен смисъл този избор е диагноза за степента на деградация на партийната система. Няма как, ако някой все пак знае какво представлява фигурата на Омбудсмана, да приеме за нормален факт избора на Манолова на този пост. Партийният интерес на ръководството на БСП да ограничи амбициите на Манолова за влияние в партията, като я премести „на друга отговорна работа”, е очевиден. Тук дори нямат значение идеите й за превръщането на БСП в нещо като МОЛ за политически идеи и проекти. Много по-важният въпрос е как човек, който само преди една година си позволи да злоупотреби с право и да наруши политическите права на всички български граждани в т.нар. Констинбродска афера, през следващите пет години ще се бори за тях.

Смисленият отговор на всичко това не преминава през нова вълна на улични протести. Единственото възможно противодействие на затъването в преговорния опортюнизъм е активното гражданско участие. Партиите отхвърлиха възможността за провеждане на референдум по два от трите предложени въпроса, опасявайки се, че референдумът би могъл да повиши избирателната активност на местните избори и така да наруши предварително договорените схеми.

Кампанията започна преди месеци, а досега нито една партия не е призовала за активно участие в изборите. Всички продължават да разчитат на модела, в който до урните трябва да отидат „нашите” избиратели, а другите трябва да бъдат отказани от подобно намерение. Тактическата цел на мнозинството от партиите и коалициите е ниска избирателна активност, при която „твърдите ядра” и купеният вот ще се окажат достатъчни.

Адекватният отговор на гражданското общество би трябвало да бъде насочен именно там, където днешните български партии се чувстват най-несигурни. Преди всичко това означава участие в референдума и местните избори. Това се отнася както за избирателите в страната, така в още по-голяма степен за българските граждани в чужбина. Партиите подцениха значението на въпроса за правото за дистанционно гласуване по електронен път, смятайки, че това е тема, която оставена сама, няма да предизвика по-висока избирателна активност. Смисленият и ефективен отговор на гражданското общество преминава през активното използване на възможностите на представителната демокрация.

Референдумът бе атакуван и дори компрометиран в очите на мнозина заради липсата на успешна практика в прилагането на инструментите на пряката демокрация. Практиката за организиране на гражданска инициатива и общо събрание на населението остава твърде ограничена или изкривена до неузнаваемост. Парадоксът е в това, че партии като БСП, които се обявиха яростно против националния референдум, се опитват да предизвикат местни референдуми, за да мобилизират собствените си избиратели. За съжаление, на пряката демокрация се гледа или като на алтернатива на представителната, или като на инструмент за партийна мобилизация, но не и като на възможност за разширяване на пространството за диалог и участие на гражданите в процеса на взимане на решения.

Заради всичко това отговорът на гражданите трябва да се изрази в по-висока избирателна активност. Аргументът, че няма за кого да се гласува е просто друга форма на защита на статуквото. Единственото смислено противодействие преминава през политическо участие във всички му форми. За съжаление, то няма да има същия смисъл, доколкото една от важните фигури в този процес – тази на Омбудсмана, бе компрометирана по толкова демонстративен начин.

Ако отново гражданите предпочетат да протестират на улицата, без да участват в политическия процес, депутатите ще продължат да гласуват „по съвест” или според партийни съображения, но все по-рядко в съответствие с поетите спрямо избирателите ангажименти. Колкото и малко да са възможностите за политическо участие, те трябва да бъдат пълноценно използвани, ако наистина мнозинството от българските граждани желаят промяна на политическото статукво.

Още по темата

24/07/2015

Нашите автори

За необходимото и възможното

17/07/2015

Нашите автори

Стратегия за дестабилизация

10/07/2015

Нашите автори

Ултиматум

03/07/2015

Нашите автори

"Да" като "не"