България няма позиция по руско-украинския конфликт. Подобна позиция би трябвало да включва ясна оценка за случващото се, анализ на рисковете и заплахите за собствените ни интереси и план за действие. Неспособността на Народното събрание да формира подобна позиция обезсмисля досегашните изявления на официални български представители. Досегашните изявления на външния министър или на българския министър-председател нямат политическа легитимност. След като парламентът не е в състояние да артикулира ясна позиция, всички останали изявления имат по-скоро протоколен характер. Това е ясен сигнал за политическа неадекватност, който увеличава обхвата на косвените щети за страната ни в тази ситуация.

Времето на общите фрази отмина. Никой не би могъл да приеме като надежден партньор една страна, чийто външен министър отговаря на въпроса за позицията на страната си с фраза като: „българската позиция е балансирана”. Но истинският проблем е много по-сериозен. Изправени сме пред геополитически процеси, които изискват решителен и компетентен отговор.

Западът допусна серия от политически грешки в отношението си към Русия. В самото начало на управлението на Путин западните анализатори се надяваха, че той ще оглави войната на държавата срещу олигарсите. Всъщност той превърна Кремъл в най-големия олигарх. Одържавената олигархия се разправи с онези, които отказаха да приемат новите правила и подчини ресурсите на останалите на една нова доктрина.

През изминалите години малка част от аналитичните центрове положиха допълнителни усилия за да изследват Доктрината Путин. По-голямата част от европейските политици приеха безкритично амбициите за възстановяване на блясъка на руския имперски модел. Зад декларациите за приемането на руската култура и изкуство като естествена част от европейското наследство, съществена част от европейските политици предпочетоха новия ред пред направлявания хаос на епохата Елцин. Отвъд идеологическите разделителни линии, след краха на социалистическия лагер, мнозина решиха, че могат да правят бизнес с Русия, без да се интересуват от цената, която ще им бъде предявена.

Доктрината Путин има за цел изграждането на мощна евразийска империя; на един влиятелен център, който да остави Европа в своята периферия. Русия на Путин никога не е имала намерение да задълбочава интеграцията си на запад. Европейските ценности са противопоказни за подобен тип властване. Доктрината Путин е азиатски модел на съвременна империя. Тя не може да бъде осмислена, а още по-малко – ангажирана в някакъв смислен диалог, без ясно разбиране за нейния характер и цели.

Евразийският проект на Русия на Путин се основава на наследството на Съветския съюз, подменяйки съветския комунизъм с идеологията на панславянството и амбициите за овладяване на източноправославното християнство. Възползвайки се изцяло от символиката на руската монархия, този модел съвместява азиатския характер на тиранията с варварски капитализъм, основан на принципите на олигархията. Възползвайки се от структурите на власт на някогашния съветски модел, доктрината Путин доведе до своя пълен абсурд перестройката. Нейната цел бе подмяната на икономическите принципи на развитие при запазване на доминиращата роля на комунистическата партия.

Колониалните амбиции на Русия, от времето на Съветска Русия до сега, се основават на трайно навлизане и присъствие в два сектора – енергетика и сигурност. И до сега руското влияние в Европа продължава да бъде все така видимо именно в тези два сектора. Доктрината Путин не би могла да се реализира, ако настъпи съществена промяна в обхвата на влияние на руските интереси в националната и европейска политика на енергетика и сигурност.

Подобни имперски амбиции не могат да се реализират изцяло на територията на Азия. В пряка конкуренция с Китай Русия на Путин няма почти никакви шансове. Независимо от факта, че огромната част от територията на Руската федерация е в Азия, тя не е достатъчна, за да осигури хегемонията на Москва. Именно затова, естествената насока на интересите на Русия е на север и запад, към усилване на натиска и гарантиране на присъствието на руските интереси в Югоизточна Европа.

Основният конкурент на Русия в евразийското пространство продължава да бъде Турция. През последните години, особено след началото на т.нар. Арабска пролет, мнозина наблюдатели подцениха значението на това съперничество. Активната намеса на Русия по отношение на Иран и Сирия постигна реални резултати. Западът не успя да изработи обща позиция, която да блокира намесата на Русия. Най-показателният пример за всичко това бе последната „победа на Путин”, който доведе до безнаказаното унищожаване на човешки живот с химически оръжия през 2013 година. След всичко това развитието на кризата в Украйна не би трябвало да изненадва никого.

Руската инвазия представлява пореден стрес-тест по отношение на европейската и българската политика. През 2008 година, когато Русия нахлу в Грузия, Европейският съюз реагира бързо и ефективно. Макар и неохотно, Русия бе принудена да направи отстъпки и да отложи плановете си. Днес това не е така. Европейският съюз все още не може да изработи обща позиция, но това е резултат от прекалената обвързаност спрямо руските геостратегически интереси. Изработването на национална позиция е в основата на европейското съгласие, защото формира общото поле на възможните решения. В този смисъл неспособността и нежеланието на България да заеме позиция спрямо руско-украинския конфликт отразява както степента на българската интеграция в Европа, така и дълбочината на зависимостта спрямо Русия.

Очакванията за настъпването на нова Студена война имат своите основания, но днес тя ще се „води” между повече от две суперсили. Общото с епохата на Студената война е в необходимостта да бъде частично изолирана Русия, поне докато продължава да се опитва да реализира своя имперски модел. Това би означавало изграждането на нов санитарен кордон, на нова зона на сигурност, която да действа възпиращо и поне отчасти да неутрализира потенциални и реални рискове пред сигурността на Европа. Ако това се случи, ако се спусне нова Желязна завеса, то ние няма да останем „отвъд” нея. Новата Желязна завеса ще се спусне върху нас. Перспективата България да се окаже част от подобна полу-преходна, санитарна зона, неутрализираща руските геостратегически амбиции, представлява истински нов сноп от рискове за нашето развитие.

Срещу подобен мащабен риск България има само един възможен избор. Ние трябва да направим всичко възможно за задълбочаване на европейската ни интеграция. Изборът между Европа и Азия вече е направен. Бъдещето на България не може да зависи от имперските амбиции на една азиатска тирания. Колкото по-рано и по-категорично страната ни успее да постигне и отстои подобно разбиране, толкова по-ефективно бихме могли да управляваме увеличаващите се пред страната ни рискове.

Дошло е време пределно. Доближаваме предел на двуличието и наглостта, чрез които съдбата на България се превръща в залог за политическо или корпоративно оцеляване. Европейският избор е винаги избор в полза на принципи и ценности, на норми и правила. Той не може да бъде подменян до безкрай чрез конформизма на временни интереси. Както и всеки друг, този избор също има своя цена. Но цената на онези „санкции срещу Русия”, с които ни заплашват, винаги ще бъде по-ниска от дългосрочната загуба на национална перспектива. Доближаваме онзи предел, отвъд който изборът може вече да се окаже извън нашите собствени възможности и желания.

Още по темата

13/03/2014

Нашите автори

Бедност или мизерия

10/03/2014

Политика

Антоний Гълъбов: Срещата на властта с медиите напомня маниера на Путин

06/03/2014

Нашите автори

Политическият провинциализъм

28/02/2014

Нашите автори

Cui bono