Мизерията е разхищаваща бедност. Беден си, когато нямаш и не можеш да придобиеш, но истинската мизерия започва от момента, в който пилееш всичко, което имаш. България не е пустиня. Няма място в страната, където при полагане на разумни усилия да не може да бъде създаден поминък и благосъстояние. Потенциалът на българската земя може да изхрани два или три пъти сегашното население, а в същото време 49 % от българските граждани живеят на прага на бедността.

У нас се пилее всичко: енергия, вода, време, пари и човешки живот. Проблемът не е в липсата на възможности, а в тяхното безогледно разхищаване. Срещу този тип бедност помощите не вършат работа. Има смисъл да се помага там, където няма, а не където всичко изтича като вода в пясък. Това не е икономически проблем. Върху икономиката влияят само неговите последици. В основата си това е проблем на доминиращата политическа култура, на отношението ни към себе си и онова, което ни заобикаля.

Непрестанният порой от пропагандни клишета за бедността в България (който направи заможни доста хора, занимаващи се с бедността) успява трайно да замъгли реалността, но увеличава очакванията към държавата за повишаване на доходите. През изминалите повече от десет години структурата на приходите на домакинствата в България трайно беше деформирана по посока на все по-голям относителен дял на доходи, осигурявани в една или друга степен от държавата. Все повече хора останаха в пълна зависимост от държавните плащания и социални помощи. За управляващите подобна тенденция изглежда удобна – можещ да се правиш на Дядо Коледа, можеш да раздаваш „бонуси” или да заплашваш, че ще ги отнемеш. Можеш да си купуваш влияние с парите на другите. А нали най-често българските политици възприемат властта именно така.

Цинизмът на този тип властване личи най-добре в сълзливите призиви на милионери с „леви убеждения” в подкрепа на бедните. В различен ритъм, но неотклонно, ни се внушава, че българите са най-бедните сред най-богатите; че бедността ни съсипва и затова трябва да се съобразяваме с държавата и най-вече - да се подчиняваме на онези, които временно я управляват. Обясняват ни, че няма пари и затова не могат да направят всички онези толкова добри и разумни неща, заради които са се добрали до властта. Всъщност, ако един политик твърди, че нещо не се случва, защото няма пари, това означава или че не разбира нищо от управление, или че се опитва да излъже онези, които все още го слушат.

Почти винаги, когато у нас се говори за корупция, някак между другото, се прокрадва идеята, че сме корумпирани, защото сме бедни. Крадем, защото сме бедни; приемаме и предлагаме подкупи, защото сме бедни; готови сме да предадем и продадем всекиго, защото сме бедни… Зависимостта е обратната – бедни сме, защото не желаем да се противопоставим на корупцията; защото смятаме, че нищо не зависи от нас; защото в крайна сметка се надяваме, че когато другите крадци приключат с плячката, може да остане нещо и за нас. Корупцията генерира бедност, а не обратното.

„Усвояването” на европейски средства през изминалите години показа истинските размери на този проблем. България получи възможността да се възползва от европейските фондове, за да развие собствената си икономика и публичен сектор. Но това означаваше собствените ни приоритети да съвпадат с онова, което обещахме, че ще постигаме в периода 2007 – 2013 година. А всъщност приоритетите на собственото ни развитие се оказаха в дълбока зависимост от корпоративните интереси, които определят и политическия ни живот. Пари имаше, но те не бяха инвестирани в развитие. Страната ни не успя да се възползва от тези инвестиции, защото надделя принципа – ако не мога да си присвоя нещо, по-добре никой да не може да го използва.

Проблемът с бедността никога не е зависил пряко от парите. Те, както информацията, водата и енергията се подчиняват на общи правила. Тяхната стойност нараства само когато са в движение. Истинският въпрос не е има ли пари за нещо, а как се планира техният дългосрочен ефект. Защото това са парите на всички ни, а не парите на правителството или на някой временно изпълняващ длъжността министър.

Определящо значение има къде ще бъдат инвестирани необходимите средства и колко други ресурси ще успеят да мобилизират. Публичните инвестиции у нас никога не са били планирани и управлявани ефективно. Когато в края на мандата на управление на НДСВ и ДПС през 2005 година, тогавашния финансов министър Милен Велчев създаде т.нар. ПИП, средствата от него бяха инвестирани в „жълти чешмички” и „алея за запознанства” по селата. Същото се повтори и сега със средствата за „регионално развитие”. Правителството дори не си направи труда да измисли някакви аргументи за финансирането на избрани общински проекти. Всъщност, публичните средства отново ще потънат в потребление или ще се трансформират в политическо влияние.

Според различни оценки, сивият сектор в България е между 30 % и 40 %. Потенциалът за развитие на страната е много по-висок, отколкото изглежда в данните на официалната статистика. Благодарение на сивия сектор, много домакинства оцеляват, но неговите негативни ефекти са много повече. Дълбокото и трайно недоверие в публичните институции насърчава укриването или поне отклоняването на дължимите към държавата плащания. Всяка криза води до намаляване на събираемостта на публичните вземания, а оттам и до ограничаване на средствата, с които може да разполага държавата. Но когато погледнем как всъщност държавата управлява нашите пари, нямаме основания за оптимизъм.

Под лозунгите за социална справедливост, сегашното управление разширява обхвата на зависимост от държавата. Изплащането на помощи не решава проблема с бедността, а го задълбочава в дългосрочен план. Това е основната причина за провала на социалната държава и „държавата на благоденствието” – изграждането на все повече защитни мрежи и системи за подпомагане, трайно демотивира големи групи от хора да полагат труд. Свидетели сме на първите крачки на трето поколение български граждани, които изцяло ще зависят от социални помощи и няма да работят. Това не е „ромски” проблем. Към този начин на живот се ориентират все повече групи от българското население. В резултат от това, все по-малко работещи издържат с труда си все повече групи от хора, които не могат или не искат да работят.

Бедността има пряко отношение към социалната ценност на труда. След десетилетия на псевдо-марксистки анализи на условията на труд и отношението към него, днес когато тези условия наистина са различни, тази тема остана само в сферата на синдикалните претенции. Правителствената пропаганда за борба с младежката безработица или новия алабализъм за ре-индустриализацията нямат нищо общо с истинския проблем за качеството на труда в България.

В очакване на „бърз удар”, на незабавно забогатяване, все повече хора у нас пилеят живота си. Казиното и игралния дом не са място на богатите, а на напълно отчаяните от живота си хора, които се надяват на бърза печалба. Българските градове и села се изпълниха с казина и игрални зали, които задълбочават задлъжнялостта и зависимостта на огромни групи от хора. Потребителските кредити, които преди десетина години взривиха модела на спестовност, изграждан в рамките на повече от един век у нас, задълбочиха представата за обедняване, насърчавайки спонтанното харчене. Но те създадоха и фалшивата представа, че можеш да си купиш всичко и то веднага, без да мислиш за това как ще възстановиш кредита си. А когато не можеш, ти остава все пак възможността да вземеш нов заем. Така повече от 20 % от пълнолетното население на България тегли нови кредити, за да покрие разходите по предишни задължения. Всичко това все по-рядко има отношение към труда, който трябва да бъде положен, за да бъдат получени някакви финансови средства.

Трудът е социална ценност, а не просто работно място или заетост. Няма никакъв смисъл от създаването на фалшиви работни места, ако трудът продължава да се възприема единствено и само като източник на доходи. Стотици професии в България се смятат за непрестижни, защото се измерват само през доходите, които генерират. Всички професии в сферата на образованието, науката и културата попадат в тази група. Докато това е така, бедността у нас винаги ще прераства в мизерия.

Още по темата

10/03/2014

Политика

Антоний Гълъбов: Срещата на властта с медиите напомня маниера на Путин

06/03/2014

Нашите автори

Политическият провинциализъм

28/02/2014

Нашите автори

Cui bono

21/02/2014

Нашите автори

Управление на несигурността