Предстои да излезе книгата на френската журналистка Гаранс льо Кен „Операция Цезар – в сърцето на сирийската машина за смърт“. По същата тема е нейната статия в британския вестник „Гардиън“, която публикуваме тук с незначителни съкращения.

В продължение на две години, между 2011-а и 2013-а бившият сирийски военен фотограф, познат само като Цезар, е използвал полицейски компютър в Дамаск, за да копира хиляди фотографии на задържани, които са били изтезавани в затворите на Башар Асад. Медиите са пускали много разкази за човека, съумял тайно да изнесе извън страната - с голям риск за себе си и семейството си - смайващи доказателства за престъпления против човечеството. Но той никога не е бил интервюиран.

Месец след месец, две години, този мъж, останал анонимен, е фотографирал изтезавани, умрели от глад и изгорени тела. Заповядано му е била да снима телата, за да се документира смъртта на затворниците. Тогава той тайно правил копия и ги записвал на USB, така че да може да ги изнесе от офиса си, скрити в обувките или в колана, и да ги предаде на приятел, който би могъл да ги изкара извън страната.

Терористите от „Ислямска държава“ оповестяват своите зверства в социалните мрежи; сирийската държава крие злодеянията си в тишината на своите зандани. Преди Цезар никой човек отвътре не беше доставял доказателства за съществуването на сирийската машина на смъртта. И тези снимки и документи са изобличаващи.

Трябваше да намеря Цезар. Впечатляващото напредване на ИДИЛ и нарастващия брой терористични нападения, извършени от нейните последователи, бяха засенчили разкритията за жестокостите на сирийския режим. Конфликтът беше отнел вече над 220 000 човешки живота. Половината от всички цивилни насилствено бяха изкарани от домовете им, други бяха обстрелвани от артилерия, техните градове и села бяха обсадени от армията на Асад. Снимките на Цезар биха могли отново да поставят издевателствата на Дамаск в центъра на вниманието. Той трябваше да бъде намерен... Журналисти Аз знаех, че ще е трудно – и наистина беше. Два път почти се отказах. Но продължих, защото беше много важно този човек да говори.

Групата, която закриляше Цезар – членове на Сирийската национално движение, умерено ислямистка опозиционна партия – разбра, че моят разказ за срещите ни няма да бъде медийна сензация, а слизане в дълбините на непоносимото. Той ще даде глас на сирийците и ще остави следа за следващите поколения. След няколко месеца преговори ми беше позволено да се срещна със Сами, най-близкия сътрудник на Цезар, приятелят, който го е поддържал в двете години на този проект. Сами и аз си говорихме чрез Скайп четири пъти, часове наред. След шест месеца Цезар се съгласи да говори.

Първата среща беше напрегната: те се държаха в защита, аз се боях, че бързо ще ги „изгубя“ ако задавам погрешни въпроси – ако искам твърде много подробности. Ние разговаряхме повече от 40 часа. Резултатът е един опит да се каже истината, но той е само начало. Това е разказът на фотографа.

***

Аз съм Цезар. Аз работех за сирийския режим като фотограф на военната полиция в Дамаск. Ще ви разкажа за работата ми преди въстанието е по време на първите му две години, но не мога да разкрия всичко, защото се опасявам, че режимът може да ме разпознае чрез подробностите. Аз съм бежанец в Европа. Страхувам се, че те ще ме намерят и ликвидират, или ще отмъстят против моето семейство.

Преди войната моята работа беше да фотографирам местопрестъпления и места на инциденти, в които участват военнослужещи. Например самоубийства или удавници, пътнотранспортни произшествия или пожари в домове. Когато имаше спешно повикване, другите фотографи и аз трябваше да снимаме местата и жертвите. „Фотографирай този човек – ни казваше следователят, когато пристигахме на мястото. - Или този и предмет.“ Нашата работа допълваше тяхната. Например, ако е имало стрелба в някой офис, ние трябваше да снимаме мястото, където е бил открит трупът, после да отидем и да го фотографираме в моргата, да се види къде куршумът е влязъл и къде е излязъл от тялото. Ние можехме също да фотографираме доказателства огнестрелно оръжие или нож. Ако има пътно произшествие, трябваше да фотографираме мястото и колата. После се връщахме в службата, където трябваше да се напише доклад с използване на нашите снимки. Той после щеше да бъде изпратен във военните съдилища, така че да може да започне военен процес.

На времето службата беше популярна сред по-нисшите чинове. Много от тях искаха да дойдат при нас, защото работата не беше много тежка. Ние имахме задачи на всеки два или три дни и можехме да избираме да ли да носим униформа, или не. Офицерите не бяха толкова заинтересувани. Нямаше престиж в задълженията на фотографи и архивари, а и военната полиция нямаше много авторитет – нищо като в разузнавателните служби. Нещо повече, ние нямахме никакъв допир до цивилни, така че нямаше възможност да се правят пари от подкупи, за разлика от митниците например, или от министрите в правителството. Нямахме и влияние върху службите за сигурност в армията.

В йерархията никой не обръщаше внимание на нашата работа – службата ни не се зачиташе, тя беше просто една измежду десетки. Военната полиция имаше десетки отдели. Само в Дамаск те бяха поне 30: фотографи, шофьори, механици, спортисти, бригадата, която превозваше затворници, между различните нива на военното разузнаване, и така нататък. Но най-важният отдел, разбира се, отговаряше за разследванията и затворите.

Един ден колега ми каза, че ще фотографираме няколко тела на цивилни. Той току-що беше снимал труповете на демонстранти от провинция Дараа (където станаха първите големи мирни демонстрации); това беше в първите седмици на на гражданската война, през март или април 2011 година. Колегата плачеше, казвайки ми: „Войниците се гавреха с телата. Те ги газеха с тежките си обувки и викаха „Кучи син!““

Той не искаше да се върне там – страхуваше се. Когато ме пратих да правя снимки, можах да видя какво го е разстроило. Офицерите казаха, че мъртвите хора били терористи, но те не бяха такива, бяха просто демонстранти. Делата бяха оставени в моргата във военната болница „Тишрин“, недалеч от щаба на военната полиция.

В началото те отбелязваха име за всеки труп, но малко по-късно – след няколко седмици или месец – имаше само номера. В моргата войник изваждаше телата от хладилните им секции, поставяше ги на покрития с плочки под, така че да можем да ги фотографираме, после ги връщаше обратно. Всеки път, когато ни викаха за снимки, преди нас имаше патолог. Също като нас, те не носеха униформи, но бяха офицери. Първите няколко месеца бяха по-нисши, после ги замениха с хора с по-високи чинове.

Когато докарваха телата в болницата, ги маркираха с два номера, написани на залепяща се лента на челото или на гърдите. Лентата беше лошокачествена и често се отлепяше. Първият номер беше на самия задържан, а вторият – на подразделението на разузнавателните служби, в което той е бил затворен. Патологът, пристигнал по-рано сутринта, дава трети номер – за неговия медицински доклад. Това беше най-важният номер за нашите досиета. Другите можеха да бъдат лошо написани, нечетливи или просто сгрешени. Понякога ставаха грешки. Патологът пишеше медицинския номер на парче картон. Той или някой от службите за сигурност, то поставяше до трупа или го държеше в ръката си, докато ние правехме снимката. Това са ръцете, които виждат на снимките, които аз измъкнах. Понякога можете да види дори патолог или агент на службите до трупа.

Патолозите бяха висшестоящи за нас. Не ни беше позволено да им говорим, камо ли да задаваме въпроси. Когато някой от тях ни даваше заповед, ние се подчинявахме. Те ще кажат: „Фотографирай тези тела, от номер 1 до номер 30“ - например - „и се махай“. За да бъде идентификацията по-лесна за всеки, който търси в папките, ние трябваше да направим няколко снимки на всеки труп – една на лицето, една на цялото тяло, една отстрани, една на гърдите, една на краката. Телата бяха групирани по подразделения – например, имаше едно място за отдел 215 на военното разузнаване и друго и друго за отдела въздушно разузнаване. Така беше по-лесно да се правят снимките и да се подредят после.

Никога не бях виждал нищо подобно. Преди въстанието режимът измъчваше затворници, за да получи информация; сега те измъчваха, за да убиват. Видях белези оставени от горящи свещи, а веднъж кръгла следа от котлон – като тези, с които си топлите чай – с който беше изгорено нечие лице и косата. Някои хора имаха дълбоки порезни рани, някои бяха с извадени очи, със счупени зъби, можеха да се видят следи от побой с кабели. Имаше рани, пълни с гной, вероятно нелекувани дълго време и инфектирани. Понякога телата бяха покрити с кръв, която изглеждаше прясна. Виждаше се, че са умрели много скоро.

Трябваше да се сдържам, да се възпирам, за да не плача. Ходех да си мия лицето. Не бях добре и в дома си. Бях се променил. По природа съм много спокоен, но сега лесно се раздразвах – с родителите ми, с братята и сестрите ми. Настина, бях ужасен. Нещата, които бях видял през деня, продължаваха да се връщат към. Представях си как моите братя и сестри се превръщат в онези тела. Това ме поболяваше.

Не можех да издържам повече и реших да говоря с моя приятел Сами.

***

Цезар искал да напусне работата си, искал да избяга. Сами, строителен инженер, от дълго време бил приятел на семейството. Двамата мъже се познавали от 20 години, но при режима има неща, за които никой не говорел: никой не критикувал системата, дори в тесен семеен кръг или пред близки приятели. Тогава приятелят на Сами му доверил: „Видях трупове със следи от изтезания. Никой от тези хора не е умял от естествени причини. И са все повече всеки ден.“ И през сълзи Цезар казал: “Какво правя аз?“

Сами мъчително си давал сметка за убийствата, от години прикривани в Сирия. Затворници умрели в занданите на режима; протестиращи, които са били убити, а телата им са изчезнали. Той убедил Цезар да продължи работата си, тъй като е в положение да събира доказателства вътре в системата. Той обещал да го подкрепя, каквото и да се случи. Две години младият фотограф рискувал живота, копирайки хиляди снимки на задържани, които сега ние можем да видим в интернет и в музея на холокоста във Вашингтон.

Преди гражданската война са вършени изтезания в сирийските затвори. Затворници са говорили за това след освобождаването им. Режимът е разчитал тези свидетелства да бъдат разказвани и преразказвани; искал да служат за предупреждение, така че терорът да се процеди във всяко домакинство. Но снимките на Цезар съобщават за мъчения и смърт, регистрирани и архивирани от режима. Този път, самата държава дава отчет за терора, който е наложил на народа си. Тези снимки, правени в занданите на военните болници са неопровержимо доказателство за бруталност. Сравнени с емоционалните любителски филми, правени от борците за свобода на улиците, тези официални документи смразяват кръвта.

***

Разказва Цезар:

От един момент започнаха да пращат телата във военната болница „Мезех“, която е много по-голяма от „Тишрин“. Официалното й име е болница 601. Докато „Тишрин“ беше на пет минути с кола от нашия офис, до „Мезех“ се пътуваше половин час. В „Тишрин“ беше по-лесно да се фотографират телата, защото бяха скрити от слънчева светлина в моргата, а после, когато тя се препълни – в коридорите. В „Мезех“, те бяха стоварвани навън, на земята, в един от гаражите. Тази болницата е в подножието на хълма, където е базирана президентската охрана. Можете да видите хълма на някои от снимките, всъщност заедно с барака на портиера на болницата и дърветата, които очертава докъде е нейният терен. Президентският дворец е точно зад него.

Трябваше да принтираме снимките, да ги сортираме по категории, да ги залепим на картички и да подредим в архив. Беше методична работа – един човек принтира снимките, друг ги лепи или прикача, трети пише докладите. Нашите началници ги подписваха и ние пращахме към военните съдилища. Преди въстанието ние се занимавахме с тела на войници. После продължихме същата работа с трупове на цивилни.

Броят им нарастваше, по-специално след 2012 година. Работеше се нонстоп. Офицерът, отговарящ за нашата служба крещеше по нас: „Защо не е свършена работата? Телата се трупат! Хайде, бързайте!“ Той мислеше, че кръшкаме, но ние не можем да работим по-бързо. Труповете бяха все повече, а след като хора напускаха службата ни, ние оставахме по-малко. Гаражът в „Мезех“ започна да се запълва с трупове, които не сме имали време да фотографираме. А на слънчевата светлина и горещината телата не се запазваха, особено когато са били там от няколко дни. Дори войниците не искаха да ги пипат – те ги движеха с носовете на обувките си, нямаха почит. Телата гниеха. Веднъж видях птица да кълве окото на един труп. В други случаи насекоми атакуваха кожата им. И миризмата... не можехме да се отървем от нея, тя ни подлудяваше. Трябваше да намерим начин да се справяме и това стана част от всекидневието ни.

Работехме от 8 сутринта до 2 следобед, после имахме прекъсване до 6 или 7 часа преди да отидем в офиса до 10 вечерта. Дните бяха дълги, защото не искахме да оставяме нищо недовършено. Знаехме, че има повече за фотографиране на следващия ден.

Няколко пръти на седмица аз носех снимки на Сами. Когато бяха сам в офиса ги копирах на USB флашка, която той ми беше дал, като постоянно се страхувах, че някой може да влезе и да ме види. Когато си тръгвах криех флашката в тока си или в колана. По пътя към къщи имах да минавам през четири или пет армейски пътни прегради. Обземаше ме ужас. Не знаех какво може да ми случи. Войниците биха могли да поискат да ме обискират, макар че имах армейски документ за самоличност.

***

Точно като в източния блок от комунистическата ера Сирия записва и картотекира всяко парченце информация, всеки документ. Държавата подозира всеки и се опитва да предотврати каквото и да било отклонение от правилата. Онзи, който се подчинява на заповедите, трябва да докаже, че се е подчинил. Той трябва да убеди висшестоящите в своето съгласие, за да не го упрекват в неподчинение или страх - и за да не свърши без съд в затвора. А затворниците умират от глад или изтезания в арестите на разузнавателните служби. Това е тайна, разбира се, но случилото се е надлежно записано и подпечатано редом със смъртен акт, приписващ гибелта затворник на естествени причини.

В подножието на президентския дворец са докарвали трупове почти всеки ден, за да бъдат влачени, носени и сортирани според отдела на разузнавателните служби, където хората са били задържани. Всеки ден патологът е пристигал около 7 ч сутринта. С своя тефтер от големи листове хартия, разделени на три колони, от е обикалял от едно тяло към следващото. Фотографът е правил своя кадър с Nikon Coolprix P50 или с цифрова камера Fuji, после патологът отново е поглеждал тефтера, за да запише три номера в съответните колони.

Войник, „свидетел“ го е придружавал и и му е казвал какво да запише в първата колона: приблизителна възраст, ръст, цвят на кожата и косата, наличие на татуировки или рани от куршум... и причината за смърт, неизменно „сърдечен удар“ или „дихателни проблеми“. Разбира се, изтезания не се споменават.

След като свършат снимките си, Цезар и неговите колеги са се връщали в Базата си да подготвят свой собствен доклад за военните съдилища. Преди войната, в началото на въстанието, всеки мъртъв е имал картон. Постепенно, след като труповете са ставали все повече и повече, един картон е трябвало да съдържа подробности за 10, после 15, а после 20 задържани.

Когато бащата на Башар Асад – Хафез, управляваше Сирия, над 17 000 задържани са изчезнали в края на 70-те и началото на 80-те години. По оценки на Сирийската мрежа за човешки права (SNHR) над 215 000 души са били задържани от началото на гражданската война и в почти половината случаи никой от техните близки няма ни най-малка информация за тях. Към декември 2014 г. SNHR е успяла да състави списък от 110 000 имена.

***

Разказва Цезар:

Да видиш тези снимки на компютърния екран беше дори по-мъчително, отколкото фотографирането на телата. Там, с трупове навсякъде около нас, ние не можехме да се бавим. Патологът ни припираше, агентите от службите за сигурност ни наблюдаваха и отбелязваха реакциите ни. В Сирия всеки наблюдава всекиго. И тъй като не ни беше позволено да задаваме въпроси, беше по-лесно по-лесно да правим нашите снимки без действително да гледаме нараняванията; по-просто беше да се опитваме да не чувстваме нищо.

Обратно в офиса обаче имахме време – никой не ни караше да бързаме. И там, докато принтирахме снимките и ги залепяхме, не можехме да отклоним погледите си. Беше ужасно. Сцената беше точно там: задържаният се връща към живота срещу нас. Ние виждахме тялото ясно, ние си представяхме изтезанията, ние чувствахме ударите. А имахме да пишем и доклад – сякаш за да фиксираме още по-твърдо видяното в нашата памет.

За един месец в килиите лицето на затворник би могло да се промени напълно – толкова много, че да не можем да го познаем. Един от моите приятели умря в ареста. Ние фотографирахме тялото без да знаем на кого е. Само много по-късно, дискретно търсейки информация за да я дам на баща му, си дадох сметка, че неговата снимка е минала през ръцете ни и аз не съм го познал. А беше прекарал само два месеца в затвор. И беше някой, когото бях виждал почти всеки ден преди да го заключат.

Военната полиция каза на баща му, че синът му е умрял, докато е задържан. Той не искаше да повярва това. Трябваше да му кажа, че е вярно: „А се свързах с военната болница и те потвърдиха, че синът ти е мъртъв“. Всъщност, аз търсих в нашите архиви и намерих снимката. Не ми беше позволено да му кажа това, разбира се. Никой не знаеше, че всеки труп на задържан бива фотографиран преди да го хвърлят в масов гроб.

Един ден един от моите колеги беше в болницата „Мезех“. Тела лежали едно до друго. Както стоял до едното, останал с впечатление, че човекът е още жив. Дъхът му спрял. „Трябва ли да го фотографирам? Той е още жив“, попитал колегата ми войниците, отговорни за транспортиране на телата.

Патологът пристигнал и бил бесен. „Какво имаш предвид, как така жив? Аз какво да правя? Това ще ми промени всичките номера!“ Той бил ядосан, защото вече бил попълнил тефтера си с медицинските номера на труповете. Ако мъжът бил още жив, трябвало да го зачертае, да пише нови номера, да прави наново записки. „Не се безпокойте“, му казал един войник. „Идете пийте едно кафе и всичко ще бъде уредено, докато се върнете“. Когато той се върнал, снимките били окончателно направени.

В началото ние бяхме отвратени. Погнусени. Аз почти не бях ял три и четири дни. После това стана всекидневна рутина, част от нас. Затворихме го в себе си. Това беше единственият начин да издържим. Какво друго бихме могли да на правим? Ако бяхме дали воля на чувствата си, би могло да бъдем арестувани и изтезавани до смърт и да се присъединим към онези тела. Страхувахме се същи и нашите приятели и семейства.

В моя екип имаше десетина фотографи. Ние се подкрепяхме един друг, но не можехме реално да се доверяваме помежду се. Понякога неколцина от нас са разговаряли шепнешком, без да смеем да затворим вратата за не би някой да помисли, че заговорничим и критикуваме режима. Пък и не ни беше позволено да затваряме вратата. Бихме казали: „В деня на Страшния съд ще трябва да отговаряме за действията си: Какво направи ти през всичките тези години с този престъпен режим? Защо стоя?“ А ние се страхувахме. Какво бихме могли да отговорим?

През тези две години бях хванат в кръстосан огън. Страхувах се да не ме арестуват бунтовниците, защото работех за режима, и се страхувах да не бъда хванат от режима, защото събирах тези доказателства за мъчения. Животът ми беше застрашен от от две страни – и семейството ми също беше в опасност.

***

Сами редовно снабдявал Цезар с USB флашки – първо с обем 4 GB или 8 GB, после 16 GB. Понякога Цезар се безпокоял, че може да е пропуснал някои снимки, тогава копирал кадрите от цял месец на диск, което увеличавало опасността да го разкрият. А Сами копирал всичко два пъти – първо на твърдия диск на домашни си компютър – с изменени имена на файловете – после на външен твърд диск. Процесът заемал агонизиращо дълги минути... За да бъде сигурно, че нищо не е загубено, снимките били незабавно пращани зад граница чрез интернет.

Когато режимът нападнал града му, Сами извел жена си и децата си на по-сигурно място. После се върнал да намери един от своите приятели, който от самото началото му помагал в прехвърлянето на снимките. Двамата взели компютъра на Сами и външния диск, сложили ги в чанта и ги скрили под купчина отпадъци. Било твърде рисковано да ги носят през армейските пътни бариери. Когато започнали по-начесто да падат снаряди и първите войници се появили по улиците, двамата приятели се скрили в близка къща, където прекарали три тревожни денонощия.

***

Разказва Цезар:

Ние искахме да изнесем тези снимки навън, така че семействата на мъртвите да знаят какво се е случило. Хората трябва да знаят каква става в затворите и центровете за задържане. Когато Башар Асад падне, може да бъдете сигурни, че режимът ще иска да унищожи доказателствата.

Защо режимът пази тези снимки? Често съм се чудил. Защо да регистрира тези детайлни описания на телата и да съхранява снимките? Аз съм обикновен човек, не съм политик и ще ви дам прост отговор. Разузнаването и службите за сигурност не сътрудничат помежду си. Те не знаят какво правят другите. Всеки е отговорен за собствената си организация и работи за собствените си интереси. От 50 години военната полиция е записвала подробностите за завършили със смърт инциденти с участието на военни за случая, че потрябват за военните съдилища. Режимът документира всичко, така че не забравя нищо... Снимките са полезни за съдии и следователи. Те попълват досиетата им... След началото на революцията и по време на войната, просто се е запазила същата рутина. И режимът никога не е допускал, че един ден нашата работа може да бъде използвана против него.

Службите за сигурност се чувстват неуязвими. Те не могат да си представят, че един ден ще бъдат призовани да отговарят. Те знаят, че външни сили подкрепят режима. И никога не са мислили, че тези снимки могат да излязат и бъдат видени по света.

Всъщност, аз се чудя дали шефовете на службите не са по-глупави, отколкото си мислим. Заети да преследват демонстранти, да ограбват населението, да убиват, те са забравили, че техните злодеяния са документирани. Вижте химическото нападение против Гута. Отговорните са знаели, че ще има доказателства за онова, което са сторили – и все пак са изстреляли своите ракети.

През двете години, в които тайно копирах тези документи, се страхувах за семейството си и за моята собствена безопасност. Но бях тръгнал и вече нямаше връщане...

***

През януари 2015 г., в дълго интервю за американското списание „Форейн афеърс“, сирийският президент Башар Асад повтори критиките си към снимките. В един момент журналистът поставя въпроса за „безразборната бомбардиране на граждански цели и фотодоказателствата, доставени от беглеца с кодово име Цезар, показващи ужасни мъчения и издевателства в сирийските затвори“.

„Кой е направил тези снимки? -отговори президентът. - Кой е той? Никой не знае. Няма проверка на което и да било от тези доказателства, значи всички те са твърдения без доказателства“.

„Но снимките на Цезар са прегледани в независими европейски разследвания“, възрази журналистът.

„Не, не... Нищо не е ясно или доказано... Кой казва, че това е направено от правителството, а не от бунтовниците? Кой казва, че това е сирийска жертва, а не друга?...“

Един от съдружниците на Цезар, бивш педиатър е подготвил досие, класифициращо различните типове и степени на насилие, на което затворниците са били подложени. „Как така тези хора стават анонимни числа? - каза той – Ние трябва да върнем на тези жертви техните идентичности. Техните семейства имат правото да знаят какво се е случило... Ние мислехме, че нашата работа ще мобилизира общественото мнение. Снимките бяха показани на ЕС, на Конгреса във Вашингтон, на съвета по човешките права в ООН. Но политиците искат да обърнат страницата и да преговарят с Башар Асад. Как стигнахме до това положение?