Когато някой спомене Българската православна църква, какви асоциации ви изникват най-напред? Нека да се опитам да позная – ролекси, лимузини, митрополити с агентурни досиета, „баба Гуси” от Троянския манастир, архонтската титла на Слави Бинев, борби за имоти и свещоливници...

Малцина се сещат, че Църквата представлява нещо много повече. Църквата – това сме всички ние, вярващите български православни християни. Миряни, енорийски свещеници, монаси, а висшият клир е само върхът на тази социална пирамида.

Защо обаче мнозина възприемат БПЦ като ведомство, а не като общност? Отговорът на този въпрос следва да се търси назад във времето, още с учредяването на Българската екзархия през 1870 година и наложената върху нея схизма от страна на Константинополската (Цариградската) патриаршия. От една страна, на екзархията се гледа като на инструмент за постигане на национална независимост, в противовес с универсализма на Православието. От друга страна, схизмата спъва възможностите за развитие на качествена богословска наука и възпрепятства контактите на духовенството със своите събратя от другите православни народи.

В резултат на всичко това през целия период на Третото българско царство християнството у нас остава преобладаващо „простонародно”, смесено с езически вярвания и ритуали, с врачки и гадатели. Като прибавим и латентното богомилство на немалка част от нацията, картината става пълна.

Все пак, преди 1945 година (когато пада схизмата), нашите предци, макар и да не са силно канонични християни, масово спазват 10-те Божи заповеди, а Църквата има силно влияние в обществото. В училищата се изучава вероучение, брачното право е под юрисдикцията на Светия синод, а свещеникът е един от тримата най-уважавани в селото (наред с кмета и даскала).

С идването на комунистите на власт след 09.09.1944 година обаче започва методичното маргинализиране на Църквата. Следвайки постулатите на Маркс, според когото религията е „опиум за народите”, новите властници правят всичко възможно да откъснат българина от вярата му в Бога – репресии срещу свещеници, милиционерски кордони около храмовете по Великден, лекции по атеизъм, безумни „граждански ритуали” за брак и погребение, опити за намеса на партията-държава в църковните дела (макар че БПЦ е отделена от държавата), инфилтриране на агенти на ДС сред клира...

Въпреки всички тези усилия, съпротивата на вярващите се оказва сериозна, затова комунистите правят нещо друго, което всъщност нанася много по-голяма вреда. След като не успяват да ликвидират християнството, „червените” безбожници започват да го битовизират. Комунистическата пропаганда свързва големите църковни празници не с Божието слово, раждането и възкресението на Спасителя и с житията на светците, а с фолклорни обичаи, прасета, агнета, кушии, зарязване на лозята, козунаци и великденски яйца. Съществен аспект в тази пропаганда е и популяризирането на култа към Ванга. За съжаление, българското население още от преди 1944 година е податливо на подобни влияния, затова резултатът не закъснява.
След края на комунистическия режим, българското общество можеше да се върне към християнските традиции и морал. Това обаче не се случи, вина за което носи и голяма част от антикомунистическата „десница” от началото на прехода.

Политическото късогледство на някои „сини” лидери ги подведе да инициират разкола в Българската православна църква, който бе преодолян едва след кончината на Негово светейшество патриарх Максим в края на 2012 година. Но не беше само това. За целия период от 1989 година досега, политиците от „традиционната” десница (с малки изключения) не успяха да разберат, че мисията на десницата е не да руши авторитета на БПЦ, а тъкмо напротив – да засилва ролята на Църквата в обществото. При наличието на множество безбожници, маловерци, богомили и „великденски християни” в тези партии обаче трудно можеше да бъде иначе. При партия ГЕРБ нещата стоят една идея по-малко зле, но това се дължи единствено на личността на техния лидер, а не на някаква осъзната политическа линия в това отношение.

Отделно от това, в периода на прехода в страната избуяха какви ли не (външни и вътрешни) вредни влияния – секти, окултизъм, астролози, врачки, гадатели и всякакви шарлатани, проповядващи „позитивно мислене” (като контрапункт на здравия разум). Прибавяме и поведението на част от висшия клир, което също не е безукорно.

Но дори това не е всичко. В последните години, от страна на партии като БСП, „Атака” и други русофилски организации, се прокарва една изключително опасна тенденция – обвързването на Православието с геополитиката и конкретно с руските имперски интереси. Тези новоизлюпени войни на Христа, много от които е съмнително дали знаят наизуст „Отче наш” и „Тропар на Светия кръст”, сега са тръгнали да ни обясняват, че мястото ни не е сред европейската цивилизация, а трябва да бъдем заедно с Путинова Русия, която била „пазител на Православието”. Това, че центърът на православния свят е Цариградската патриаршия, а Русия е толкова пазител на Православието, колкото Хаити е пазител на католицизма, е по-малкият проблем. По-големият е, че след като компрометираха национализма, сега кремълските слуги у нас полагат сериозни усилия да компрометират и Православието.

И въпреки всичко изредено дотук, статията е озаглавена „Оптимистично за Българската православна църква”. Откъде идва този оптимизъм? 

Първо, БПЦ е на мястото си и изпълнява своята основна роля – спасението на душите на вярващите. Това, че много хора не го виждат, не е проблем на Светия синод, защото той не трябва да бъде PR на Църквата. Да, Божието слово далеч не достига до всички, но никой не бива да очаква нито насърчаване на религията с укази и закони (Църквата е отделена от държавата), нито свещениците да ходят от врата на врата (подобно на мормонските проповедници). Популяризирането на християнските ценности е дълг на политиците от десницата, на медиите, на всеки вярващ християнин.
Второ, църковната общност е жива, граждански активна и социално ангажирана. Като доказателство мога да приведа два примера от миналата година – събирането на помощи за сирийските бежанци в разгара на най-голямата криза и съпротивата на миряните от Варненска епархия срещу избора на епископ Борис за митрополит.
Трето, все повече хора у нас, независимо от политическите си убеждения, осъзнават, че най-сигурният начин за борба с отрицателните явления в обществото (престъпност, корупция, пошлост, аморално поведение) е връщането към изконните християнски ценности. Без спазване на 10-те Божи заповеди не можем да излезем от моралната криза. А без излизане от моралната криза, не можем да се надяваме на развитие и просперитет.