Късметът е с него и в тази юбилейна година: рожденият му ден се случи точно в пауза между мачовете от Световното, не валя и дъжд. А приятелите и колегите му от половин дузина групи, в които е бил барабаните, му спретнаха такъв празник, който всички от купона ще помним! Динозавърски лайв!

Владимир Георгиев, наречен „Попа”, продължава да бъде бъркан със съименника си Владо Попчев, който обаче е с псевдоним „Унгареца”. Само „контрольорите” не успяха да се включат в 50-годишния бенефис на нявгашния си „дръмър”. Независимо, че в крехка хлапашка възраст започва най-напред в група „Фикс” още в края на 70-те на миналия век, Попа трупа звездни акредитиви десетина години по-късно, когато става барабанист на „Контрол” – група, която се появява от нищото (или по-точно от мазето на едно читалище край реката и трамвайната спирка „Одрин” на „тройката”) и като истинска експлозия печели и няколко фестивала и екстаза на публиката, която не е виждала такова нещо у нас до този момент. Владо с палките почти не ползва униформа с тях (другите са с ушанки, пижами, съдийски и милиционерски униформи), защото просто винаги е гол до кръста и хрома на барабаните отразява потния му лик. Работи здраво.

Работи от сърце и душа, с много енергия и хъс, където и да седне зад комплекта ударни инструменти. Като се има предвид, че започва да удря още преди казармата (по онова време бе задължителна, скъпи днешни младежи!), му се събират повече от 30 години в джаза, пардон, в пънка и всичко останало от рока. На ритмичните му умения – освен „Фикс” и „Контрол” – разчитат в различни периоди от миналия и този век „Конкурент”, „Високо напрежение”, „Уикеда”, „Термус”, „Холера”, КГБ” и кой ли още не…

Различни емоции движат Владо Попа през годините на раждането на Второто българско рок поколение и след това – защото днес те вече са динозаври на няколко години след доайените. В Рок Антологията „Цветя от края на 80-те”, която двамата с колегата Румен Янев и издателство „Парадокс” чакаме вече (и най-сетне!) този месец, има включен мил спомен на „Унгареца” около записите на тяхната една страна от плочата „БГ Рок 1” на Комсомола и Балкантон, в който Попа е още в хлапашката алтернатива на прескачането от светлата в тъмната страна. Но и тогава, никой не му се сърдеше:
„А пък Попа в този момент го тресеше някаква любовна история и изчезна от хоризонта. Отиде за цигари и изчезна за три дни. На четвъртия се обади и каза, че е в Търново. Аз намерих Линча (Орлин Радински – бел.авт.), който за два дни записа барабаните”, разказва „Унгареца”.

Впрочем, говори се, че някога, някъде, там в младостта им, докато единия Владо бил в казармата, другият се залюбил с гаджето му. После двамата седнали, изпили бутилка коняк и се разбрали като приятели… в името на влюбената жена, която се оказала между тях. Не Попа, а Владо Попчев се оженил за нея.

В сряда в „Маймунарника” по вечерно време публиката, информирана от „фейсбука” и няколко епизодични бележки в медиите, започна да се сбира още от 19 часа. В бекстейджа с отлежал бърбън с черни етикети и много искрени прегръдки и възклицания групарията се радваше на този повод за пореден comeback и примъкваше чаши и инструменти към една от най-емблематичните софийски летни сцени. Попа (още облечен в тениска) посрещаше всички, рок-братството се люшкаше между носталгията и тръпката, която вдигаше градус.

Книжовните „близнаци” Братанов и Янев разбраха „на терен” идеята на рожденика да открият и водят лайва и бяха поласкани от честта. Единият подпря патериците зад озвучителите (ех, Бъки, трябваше да намериш време да наминеш, или пък аз не съм те заварил…) и взе микрофон от пулта, другият си припомни годините, когато с репортерския касетофон през врата водеше и записваше концерти, за да пусне нещо я в Рокборсата на „Как си ти?”, я по-сетне в собствената си Музикална кутия. Почти като преди 20-25 години; но сега интернет медията на БНР-то, радио „Бинар” направо точеше стрийм от концерта, защото Комисията си отиде, а демокрацията настъпи. (Този път няма да обяснявам на ражданите тогава и след това, коя е Комисията и дали това е Демокрацията…, в книгата ни автентично присъства цялата рок история от края на 80-те.)

Час преди полунощ още не му се виждаше края, а с един от охранителите обсъждахме дали има 5-600 или повече хора под сцената в „Маймунарника”. Във вечерта на 50-сет годишния юбилей на Владо Попа свириха повечето от емблематичните групи от букета на онези „цветя”, групи, с които той неизменно зарязваше чаша и разговор и сядаше гол и надъхан, млад и пълен с енергия на столчето зад единия сет ударни. Поздравите нямаха край, понапълнели (не всички, за наше с Янев, съжаление) групари забиваха парчетата, които една част от публиката помни наизуст и пя, а друга (тук за радост: също немалка) част от поредното най-младо поколение също пя, защото явно беше ги открила на време, знаеше ги и показа с емоциите и съпричастието си, че точно този български рок е влязъл вече в историята и няма да бъде забравен.
Ще изневеря (с нежелание, хм) на рутината да изреждам всичко, което в един рок репортаж ми се е движело и звучало пред очите и ушите. Няма да правя разбор. След онази динозавърска вечер в Микстейп 5 в памет на Митко Воев (потърсете си и прочетете в Нюза, има и записи от нея), тази бе за мен нещо като „Следващо издание”. Силно, мощно, посетено, усетено, съпреживяно от всички там. Ще отбележа само днешния „Термус” – защото Кембълът го няма, но животът продължава и тези песни не трябва да потънат в падащия прашец от старите касети. Автентично и подходящо интерпретирано (Къркеланов, сегашният им вокал, се вписва впечатляващо), творчеството на Кембъла е живо и това е най-хубавото. „Холера” (как да „няма щастие за мен”, бе момчета, щом пак сте под прожекторите) не са забравени и не са забравили хитовете си. „КГБ” с контрабас и Димо от „Пиф” дават поредно обещание за нов захлас. А „Уикеда” (или „екс-Уикеда”, името не е най-важното) даже без Ерол, сътвориха вакханалия на сцената и под нея.

Ами това е; бенефисите (на „Айсберг”, на „Апокалипсис”, за които сме писали; на „Б.Т.Р.”, сега на Владо Попа) са празници и завръщане в бъдещето. Защото са безценно минало и понеже са обещание за следващи събития, групи, парчета и последователи. С Янев и издателката ни се надяваме на есен да сме повод и организатори на следващото, което да събере цветята от края на 80-те в 1-во студио на БНР, или където и да е другаде, и да продължим. Както го прави в рок-половинката от живота си Владо Попа. Приятелю, благодарим ти. Просто: продължавай. Нали твоите хора точно бяха казали навремето, че пънку нема умре.

ПС. Когато четете този текст в Нюза, авторът му вече ще е „налепил” записите от вечерта в „Маймунарника”. Този път не са толкова качествени и се замислям, че старият ми 25-годишен репортерски касетофон с компресор май е по-сгоден за лайфове, отколкото новите цифрови машинки. Но 33 минути са съхранени в „тубата” ни, заради емоцията, която си струва да изживеете и вие. (За снимките благодарим на Димитър Попов.)

А линкът за слушане на аудио-репортажа, вече е на разположение!

Още по темата

12/05/2014

Култура

Цветя от края на 80-те: БГ пънкът (Част ІІ-ра)

11/05/2014

Култура

Цветя от края на 80-те: БГ пънкът (Част І-ва)