В основата на този текст лежи нещо, което писах преди години. Далеч преди да стана свещеник, когато работех във вестник, който отдавна вече не съществува. Попаднах на него докато търсех нещо друго в компютъра си и реших да го пипна тук-там и да го върна към живот, защото смятам, че тезата, която тогава съм защитавал, е вярна и полезна. А също и защото сега виждам това много по-добре, отколкото тогава.

Става дума за Деня на народните будители - прекрасен български празник. Времето си минава, а ние все го честваме по един и същи начин. Цветя, венци, речи, благодарности, портрети, обещания. Като специално предназначена за именитите българи Задушница. Само че без молитва към Бога. Като похвала, когато вече няма нужда. И най-вече, от която нищо не следва.

В рутината от ежегодното празнуване изобщо не става ясно какво празнуваме! Кой спи? Защо спи? И не на последно място, кой го буди? И понеже тези въпроси създават страшна бъркотия от констатации, всички единодушно натоварваме учителите с отговорността да бъдат будители и после им благодарим за това. А след това можем спокойно да идем да дремнем... Само първолаците да му мислят с това ранно ставане и с тези тежки чанти.

Дядовците ни обаче, може и да са имали нещо повече предвид, като са сложили този празник точно на деня, на който се чества паметта на преподобния наш отец Иван Рилски (по стар стил). Още чувам, че някои по-възрастни хора му викат „отчовден“.

За какво трябва да бъдем будени? За знание под формата на светска наука? Та, св. Иван Рилски, макар и свръхобразован, не е държал на светската мъдрост. Друго е изповядвал той, изповядвал е Свещеното Писание, което казва: „Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога.” (1 Кор. 3:19) И затова през целия си живот чрез молитвата е общувал с Божията Премъдрост – Иисуса Христа. (1 Кор. 1:23-24) „Защото писано е: „Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? Де е книжовникът? Де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в Премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта.” (1 Кор. 1:19-21).

Или може би това е друг вид празник на нашата писмена, на грамотността ни? Но спомнете си защо светите братя Кирил и Методий направиха тази писмена. Ей така, да си имаме, защото сме си нямали? Единствената цел на всички мъченически трудове на нашите равноапостоли е една – нашата просвета в Христа. И никаква друга!

Но тогава защо трябва да празнуват българските учители? Кое е тяхното будителство? Затова, че ни учат на „мъдростта на тоя свят”? Та ние сме си будни за нея. И то отдавна. И лесно достигаме до нея. Може дори в Харвард или Оксфорд, и то далеч по-добре със сигурност! Ако слушаме Писанието излиза, че в училище не само, че не ни будят, ами и май по-скоро ни упояват... Защото всички т.нар. „отговорни фактори“ в държавата заедно или поотделно не желаят да допуснат предмета „Вероучение“ в училищата. И за да е по-ясно - не желаят децата да чуят за вярата на дядовците и бащите, за вярата на св. Иван Рилски, нещо като „отчовден“ без отеца. Виж, ако е за паневритмия и за Дънов може, за Шри Шри рави незнам си кой, преподавател по йога и антистрес, може, но от Христос се очаква някой да се засегне. Може да има в училище сексуално възпитание, спонсорирано от Фонда на ООН за население, но за целомъдрие и дума не може да се изрече. Може Световната здравна организация да спуска насоки за сексуално обучение още от рождението на едно дете, които ако прочетеш, може да изтръпнеш. Насоки, в които се настоява децата между 4 и 6 години да бъдат накарани да „консолидират половата си идентичност”, каквото и да означава това, а до 9 години вече да знаят как се прави аборт?!?

А и нали от години ни повтарят, че в България образованието е светско, в случай, че по някакъв начин сме пропуснали да запомним този факт. „Няма да ми се молят в клас, я!”, беше казала преди години една синдикална лидерка. Ами, кажете, ако стане така, че дойде великият Рилски чудотворец (при когото иначе всички „големци“ обичат да ходят за здраве и късмет!) да види как почитаме паметта му, пък и Деня на народните будители? Ако дойде да погледа децата в някое школо? Какво тогава ще му кажем? „Изчезвай дядо, няма да се молиш в училище, отивай си в манастира... И кой те е пуснал с това овехтяло расо да влезеш тук в светско учебно заведение?” А на св. Кирил какво ще кажем? „Хем си учен човек, професор, що се занимаваш с тая религиозна пропаганда, бе човек? Не чувстваш ли, че това може да обиди другите професори?” А после можем да произнесем чувствена реч и дълго да ги хвалим! Богохулно звучи, нали? Богохулно и тъжно! Толкова тъжно, че боли! Кога точно започнахме да опитваме да превърнем празниците на светците в помен (и то без молитва)? Кога спряхме да се учим от тях? И защо? Чуйте апостола: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва.” (1 Кор. 2:14:15)

И понеже стана дума за професори, да не излезе, че съм забравил да ги спомена. Макар че, едва ли след последните им геройства покрай протестите някой ще ги обърка с будители. Но поне стана ясно кой кой е и за какво се бори. „Моралът - вън от университета, той не е място за морал, а за наука; вън морала – искаме да учим”. Темата за науката без морал е огромна, но лесно може да се изчерпи само с една въздишка. И както казва Висоцки в една своя песен: „... вверх таких не берут, и тут про таких не поют“…*

Или може би днес е празникът на българската духовност? Тоест, на творците на съвременната наша духовност, на интелектуалци, достойни наследници на дедите? Но духовност идва от дух. Какво казва апостолът на любовта: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света. По това познавайте Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света.” (1 Йоан 4:1-3)

Ако духовното вдъхновение не идва от Светия Дух и не изповядва Иисуса Христа за Господ, то значи източникът му е друг дух, духът на врага на човешкото спасение. Средно положение в духовния свят няма (както личи и от думите на апостола). Е, в такъв случай, част от т.нар. ни интелектуален елит си струва да бъде поздравен. Вярно, плахо и по-скоро поощрително, но все пак... Освен обичайните, втръснали до крайност шамании и претенции на кръжеца, издигнал в култ Ванга, вече има и православни интелектуалци. Комбинацията от последните две думи е малко необичайна, защото в Църквата няма място за интелектуалничене (поне не в съвременния смисъл), но бъдете снизходителни към едно прохождащо дете. Остава обаче притеснителният факт, че през последните 25 и много повече години не беше създаден нито един съществен духовен продукт, прославящ Христа. Вместо това много упойки, облечени в огромно количество никому ненужна светска слава!

А какво ще кажете за политическите врачки, или за по-коректно казано политическите биоенерготерапевти? Може би те ни будят за едно по-добро гражданско общество? Понеже не разбирам от тези работи, се питам нещо. Сега тука до храма копаят за метро и нивото на любимото ни дружбенско езеро много спадна. Та, питам се, ако вземе да пресъхне, правилно ли е да направим на негово място едно голф-игрище? И ако го направим, ще станем ли и ние будители? Представям си как разни VIP минават с малки колички, пълни със стикове около храма и аз добродушно им махам с ръка… Така и аз ще съм будител! Или не?! Всъщност, през последните години никой не е хулил така жестоко и безсъвестно Църквата, както тези политически гадатели. Бог да ги вразумява!

Някой ще каже, че днес будителите са студентите, които протестират. Мога да се съглася, макар и предпазливо. В момента те са водачите на един непознат доскоро оздравителен процес, на желанието да не търпиш повече неморалното. Но те не са решението на проблемите ни, те са болката. Така че е нечестно да ги питаме постоянно: „Какво ще стане после?” Пък някои направо казват: „После ще стане същото”. Ми какво да стане като и ние ще сме същите? Докато сме същите, ще става същото, това е ясно. Трябва да се променим, това е единственият начин за промяна!

Но тогава кой ни буди за истинското познание, което води до спасение; за онова, що светът счита за безумие? Кой е наследникът на нашите прославени деди-будители? Отговорът е прост – поповете. Хайде давайте: „Моляяя? Поповете?! Тия ли ченгета, с колите, часовниците, телефоните, мързеливите, мръсните, алчните, нахалните, пияните?...“. Да, поповете. И не поповете, а свещениците. Хайде пак, но този път само образованите: „Ама те са неграмотни, необразовани, не са чели нищо, не са чели дори Бердяев, а ако се го чели, не са го разбрали и т.н. И кой ги е чувал да проповядват, че да бъдат наричани будители?”

Точно те!

Разбира се, моралът на свещениците (както и на всички хора) в никакъв случай не може да бъде слаган под общ знаменател. Откакто съм в клира открих различни неща – и незаинтересованост, и топла грижа, и апатия, и подвижнически прояви на любов, а също и прекрасни приятели. Но това не е най-важното. Кой съм аз да съдя чуждия слуга? „Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“. (Рим 14:4)

Аз гледам на тези хора, на моите събратя, като на днешните будители. И, разбира се, не само днешни. Свещениците работят будители. Макар и с неголямата светска мъдрост, и с човешките си немощи. И те проповядват. Проповядват всеки ден като служат православно светата Божествена Литургия. И това, което изнасят в Чашата е самата цел на събуждането – Самият Христос, заклан за нашите грехове, Неговите Тяло и Кръв, пожертвани за нас. Това, което „мрънкат”, сложили епитрахила на главите ни, е всъщност огромната им духовна власт да развързват нашите грехове (Мат. 18:18). Власт, която не притежават дори ангелите. Те се опитват да ни събудят от най-страшния сън – съня на греха. Именно грехът, като отчуждаване от Бога, е причината за нашите нещастия. И тези нещастия ще продължават дотогава, докато не се покаем. Единственият шанс да променим обществото, в което живеем, е да променим себе си. Защото покаянието е точно това - да се промениш като намразиш неправдата и започнеш за вършиш Божията правда! И ако това стане, лесно ще си отговорим на въпроса: „Ама кой ще дойде след това?”. Защото предварително ще сме го излъчили чрез православния си живот в Христа. Защото ще сме осъзнали с цялото си същество диалога между свещеника и народа по време на светата Литургия, когато той казва: „Да издигнем сърцата си нагоре“, а народът отговаря: „Издигнати са към Господа“.

Будители, слава Богу, има, но въпросът е искаме ли ние да бъдем будни? И имаме ли куража да признаем, че от 70 години се самоприспиваме? Че и от повече… Ще завърша този текст така, като и някога: Отци братя, честит празник на народните будители. Благословете!

 ---------------

*В контекста означава, че в пътя към върха такъв човек не би взел със себе си и в тази песен за такива не се пее.

Авторът е свещеник в храма „Св. преп. Наум Охридски Чудотворец”, София