Основният проблем на българското образование е, че то трагично се разминава с реалността. От една страна все още е подчинено на цели и планове, спускани централно „отгоре”, а от друга – обслужва нуждите на отминаващата индустриална епоха. В тази рамка проблемът, който често погрешно се привижда за основен, е просто неспособността да планираме достатъчно добре работните единици, необходими за „нуждите на бизнеса”. Ала тази неспособност е неизбежна – тя се дължи на факта, че образованието и трудовият пазар функционират в два паралелни свята – защото трудовият пазар, за разлика от образованието, не изпълнява планово зададени цели, а се развива свободно; та по тая причина не можем да предскажем какви ще му излязат нуждите.

Лекът за проблема

Лекът за това предприятие е то за започне да се развива. Свободното развитие предполага плурализъм. За да има плурализъм, той трябва да присъства на входа и на изхода на образователната система. На входа е свободният избор на образователни форми. На изхода е свободният избор на сертифициращи системи. Това не е нищо ново в демократичния свят. Сегашното положение на (пълен идеологически) монопол на държавата на входа и изхода на образователната система е в пълно противоречие с Конституцията, която в чл. 18 определя изрично областите, в които държавата може да установява монопол и образованието не е сред тях. Плурализмът предполага отпадане на контрола, който ограничава свободата на избора. Опасно ли е това?

Контролът в образованието гаранция ли е за неговото качество?

Мнозина се опасяват, че ако отпадне държавният контрол върху образователните форми и сертифициращите системи, това ще доведе до хаотичен спад в качеството на образованието. Като оставим настрана естествената реакция „накъде повече!“, нека помислим дали е така. Много хора сериозно грешат за образованието, като разчитат на контрола, за да му повишат качеството. Настояват, че трябва по-ефективен контрол върху резултатите. Контролът не е гаранция за качество. Контролът е измерител на качеството. Никой не е станал по-висок от много мерене. Гаранцията за качество е мотивацията.

Но какво ще стане, ако всеки започне да учи каквото иска?

Най-после ще му се повиши мотивацията. Това важи за всяка област на човешкия живот – когато човек най-после започне да прави това, което иска, той се мотивира и нещата потръгват. Проблеми има тогава, когато хората са принудени под натиск да правят неща, които не искат – те не са ефективни, те се депресират, те се обвиняват взаимно, не са налице високи постижения. Съществуват опасения, че ако не принудим хората да присъстват физически зад стените на училищната институция, мнозина просто ще престанат да учат. Тези опасения са основани на разбирането, че присъствието в час и преминаването с тройки от клас в клас е „образование”. Както сега, така и за в бъдеще хората, които учат, са само и единствено хората, които искат да учат. Останалите симулират дейност – познато явление във всички държавни предприятия. Истинският проблем е не дали принуждаваме достатъчно ефективно хората да учат, а на колко хора всъщност пречим да учат чрез упражнението на тази принуда.

Но не е ли образованието държавна политика? Може ли всеки сам да избира какво и как да учи?

Според редица международни документи, както и според Конституцията на България, образованието е основно, неотменимо човешко право.

Чл. 53(1) Всеки има право на образование.
Чл. 44(1) Гражданите могат свободно да се сдружават.
Чл. 57(1) Основните права на гражданите са неотменими.

Казаното дотук означава, че когато пълноправни граждани на България се образоват самостоятелно или се сдружават с цел избран от тях вид образование, те упражняват комбинация от основни човешки права, които са неотменими – държавата не може да се намесва, като ги ограничава, цензурира, регулира, позволява, одобрява, забранява или отменя, освен в случай на война (Чл.57(3)), или когато упражнението им „накърнява права или законни интереси на други” (Чл.57(2))

Означава ли това да отпаднат всякакви стандарти в образованието?

Плурализмът на сертифициращите системи не означава, че няма стандарт, а че няма само един стандарт. Наред с държавния стандарт, съществуват и стандартите, създавани от всяко следващо звено във веригата от ползватели на образователния продукт – работодатели, университети, академични и професионални общности. Образователните стандарти намират изражение на изхода на образователната система в лицето на сертифициращите системи. Съществуват истински добри стандарти, доказали своята адекватност по цял свят, които не са държавни. Пример за такъв стандарт са тестовете SAT, ACT и др., създадени от частни, конкуриращи се организации. В демократичните страни нито държавните, нито частните стандарти са задължителни; всяка гилдия, професионалист, колеж или университет правят собствен подбор на стандартите и тестовете, които преценяват, че е необходимо техните служители или студенти да са преминали. Но дали няма обществото да се разпадне, ако всички не учат едно и също и не покрият един и същи стандарт?

Спойка за обществото ли е задължителното стандартизиране на познанието?

Мнозина смятат, че стандартизираните познания са необходими, за да има единство в нацията. Те дори възприемат идеологическия конформизъм като въпрос на национална сигурност. Това убеждение се родее с вярата, че всички в една страна трябва да говорят един език, да изповядват една религия или да гласуват за една партия, за да бъде тази нация единна. Решаващият фактор за цивилизационната спойка обаче не е хомогенността, не е липсата на различия, а взаимодействието между тези различия. Свободното взаимодействие между различните способности, гледни точки и подходи е задължителна предпоставка за взаимозависимост и оттам сплотеност в обществото. Единствената гаранция за мир е взаимната зависимост, а тя е невъзможна, ако всички са едни и същи, могат едно и също и знаят едно и също. Това е невъзможно, ако всеки е „всестранно развит” самодостатъчен остров. Слава Богу, постигането на тази цел в реалността е и без това невъзможно и именно на това се крепят оскъдните човешки връзки, отговорни за оцеляването на обществото. Според редица изследователи именно крайната стандартизация и уеднаквяване в тоталитарните общества са причина за атомизирането на обществото и разкъсването на социалните връзки.

Но кой ще определя дали едно образование е добро, ако отпадне всестранният държавен контрол и държавните стандарти не са задължителни?

Това е резултатът от образованието. Смисълът на доброто образование е да способства реализирането на индивидуалните способности и осъществяването на житейските цели на самите учещи. Както казахме, то действа като спойка за общността, но не във вменената му роля на унифициращ индивидуалните различия фактор, а в ролята си на информационна и социална платформа, която прави възможно взаимодействието между тези различия. Ето защо не съществува критерий за качеството на образованието, който да е всевалиден, освен степента, в която то отговаря на нуждите и целите на конкретния ученик и родител.

Кой например определя дали една услуга в здравеопазването е добра? Пациентите, естествено. Критерият е елементарен – трябва да оздравеят. Ето защо пациентите често пъти сменят лекарите, докато не намерят лек за болестта си. Дали пациентите могат да направят грешка? Да, разбира се; никой човек не е застрахован от грешки. В този ред на мисли дали лекарите могат да направят грешка? Да, разбира се; никой човек не е застрахован от грешки.

Дали държавата може да направи грешка? Естествено, при положение, че не я считаме за добрата фея от приказките.

Тогава какво – да отсъдим ли предварително в полза на грешките на единия и да ги наложим върху живота на другия, или да оставим на всеки възможността и отговорността да понася последствията от собствените си решения? Така няма да носим последствията от грешките на някой друг, а от своите собствени – и именно тук е ключът към растежа. За пациентите, които не искат или не могат да понасят тежестта на този избор, винаги съществува държавната болница и стандартните клинични пътеки.

По същия начин в образованието учениците и техните родители са хората, които ще избират въз основа на собствената си преценка за това доколко адекватни на реалността са знанията, които една или друга образователна форма или институция предлага, както и доколко подходящи за индивидуалните особености и нужди на детето са те. За хората, които по една или друга причина предпочетат да не правят такъв избор, съществува и стандартното държавно училище, стандартната учебна програма и стандартните образователни тестове – функция на социалната държава.
Случаите, в които е налице безотговорно упражняване на родителите на тяхното право да осигурят образование на децата си, не следва да са обект на регулация в образователното законодателство, а, точно както е например случаят със свободата на словото, на Наказателния кодекс. Критериите за безотговорно упражняване на правото на образование следва да са общоправни, а не академични/експертни. Експертността не може и не бива да се възприема като заместител на родителската отговорност.

Каква тогава е ролята на държавата в образованието?

Правомощията на държавата, ясно определени от Конституцията, са:
1. Да създава условия за свободното развитие на образованието (Чл.23) Това означава, че образованието и държавата са разделени. Развитието на образованието е плод на свободната гражданска инициатива. Образованието не може да се развива в следствие на министерски наредби и законови регулации, точно както развитието на културата не може да е плод на дейността на културното министерство. Министерството не създава продукт, то само гарантира равния достъп на гражданите до него и подкрепя неговото създаване.
2. Да гарантира възможност за равен достъп до образование, като създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за професионално обучение и преквалификация (чл. 53,6), а също и дефинира минимални образователни стандарти.
3. Да финансира средното образование (Чл. 53,3). За да бъде в съгласие с Конституцията, това финансиране трябва да е недискриминационно по признак на избраната от родителя образователна форма или институция.
4. Да упражнява върху образованието контрол (Чл. 53,6), чието естество не влиза в противоречие с чл 23 – т.е. контрол, който не ограничава свободното му развитие, а го подпомага. Държавата не може да упражнява контрол върху упражняването на основно човешко право – това е смислово противоречие. Конституционното задължение за училищно обучение до 16 годишна възраст (Чл. 53,2) не може да се тълкува като задължение за ползване на точно определени от държавата образователна среда и образователна форма. То трябва да се съобрази и с развитието на концепцията за училище – смисълът на тази дума трябва да излезе от тесните рамки, съществуващи от времето на килийното училище. Сферата, в която държавата упражнява контрол, е сферата на собствените й правомощия – а именно контрол върху недискриминационното и прозрачно разходване на обществените средства за образование и контрол върху недискриминативния достъп до образование в държавните училища.

Образователната реформа в България ще бъде успешна, когато сведе пълномощията на държавата до рамките, определени й в Конституцията, и даде възможност за промяна отдолу-нагоре, движена от незабавна и гъвкава реакция на обратната връзка от реалността. Образователната система ще е успешна, когато престане да бъде статична и се превърне в динамична, променяща се среда, какъвто е и самият живот.

Още по темата

26/08/2013

България

„Съединението прави силата” или урок № 1 за държавници

15/07/2013

България

Насилието е оръжието на слабите