Йордан Радичков, внук на известния български писател, е студентът, който получи втора награда в конкурса „Протест и смисъл“.

 Йордан е първи курс, специалност Международни отношения.

 В следващите дни OFFNews ще публикува есетата на всички отличени в конкурса.

 "В гърди ни любов, ни капка вяра,

 нито надежда от сън мъртвешки

 да можеш свестен човек събуди!"

 Христо Ботев – „Борба”

Не обичам да ставам рано. Винаги се успивам. Всеки ден се успивам. И мразя, когато някой ме отскубне от сладката ми дрямка. Там, под завивките, всичко е хубаво, всичко е добро и меко и няма я онази работа, която всички наричат „реалност”.

За училище всички мои приятели се успиваха. Заедно с тях и аз. Само веднъж станах на време. Оказа се, че тогава ще ни преподават Ботев. И той много говореше за някакви заспали хора, които също били изпаднали в сладка дрямка. Завидях им мигновено и заспах на чина.

За работа всички мои колеги се успиват. Не обичат да ходят на работа. И аз не обичам да ходя на работа. Затова и се успивам. И все под завивките, все под завивките, отлагам ако може, поне с няколко минути задължения и проблеми.

Те затова и не ги обичат тия, които се нарекоха себе си Ранобудните.. Защото те стават по-рано от всички останали. Честно не си доспиват и гледат да избутат от изпод завивките колкото се може повече народ. Но народът не поддава. На него му се спи. И предпочита да спи.

И аз предпочитам да спя. Затова и пропуснах толкова много от случващото се около мене. То не бяха протести, то не бяха скандирания. Аз все някъде настрани оставах от цялата олелия и се чудех с моите приятели, онези, неранобудните, за какво са тия хора на улицата, защо си дерат гърлата да викат срещу някакви други хора, седнали в удобството на кабинетите си.

И ги подминавахме. Всичките ги подминавахме всеки ден. И се подигравахме на онези, измъкналитe се от под завивките рано-рано в името на нещо, което твърдяха, че е по-голямо от тях. Чудно какво ли може да е по-голямо от тебе днес. Може би много от нас не знаят. Аз, например, не знам.

Возих се в трамвай. Гледах пред себе си, гледах през прозореца и нищо не виждам. Защото дремех. И тогава пред мен се появи целия български нaрод. Целият тоя народ се беше скупчил в трамвая, сгушен един в друг на топло. Топло трябва да му е на народа, че да си отпусне тялото, да се успокои, да снеме от главата и раменете си всичките тревоги и да си каже, че утре ще е по-добре.

И тогава си помислих какво ще стане ако няма утре. Какво ще стане ако имаме само днес и това днес ни се подиграва, взима ни най-малките свободи, подиграва се с тях, след това се подиграва с нас и ни оставя сгушени в трамвая, за ни се надсмее.

И ние се надсмивахме над всички ония, които излезнаха по улиците. И ние им се подигравахме и дюдюкяхме след тях, мислейки си, че всичко това е празна работа и няма да доведе до нищо.

Сигурно до нищо няма да доведе. Ама от опит глава не боли, нали? Или боли. Питайте всички ония, които ги набиха на улицата. Набиха ги и окървавиха улицата с тяхната кръв. Тях главата ги заболя от опита. Но повториха и потретиха, за да покажат, че ето, тези хора не са направени от стъкло. Тези хора не ги е страх. Тези хора не ги мързи да отидат до болницата да им превържат главата и на следващата сутрин да станат рано.

А рано сутрин небето е по-различно. Цветовете, в които се оцветява ти вдъхват една друга сила, която поспаливците често не познават. Не я познават защото се успиват. И когато са станали вече всички коли са минали и са изпуснали във въздуха всичките отрови и катрани и смогове, които малко по малко засенчват слънцето, вкарват оня черния цвят в небето и то изглежда по-мрачно, по-сиво, по-безнадеждно.

Рано сутрин е друга работа. Гледаш нагоре към небето, ето развиделява се. Една тишина е обгърнала града. И като че за първи път можеш да чуеш собствените си мисли. Защото е тихо, спокойно. И обнадеждаващо.

Красиво е рано сутрин. Такова, каквото трябва да бъде. Като че всичко ще е наред. Още го няма целия народ на улицата да се блъска един в друг, забил нос в земята, без да поглежда пред себе си, без да мисли какво ще се случи утре.

Баща ми ми каза веднъж „Ние се провалихме, моето момче. Не успяхме да направим времето по-добро, не успяхме да ви дадем една здрава среда, в която да растете”.

И се замислих кои са тия „ние”. Той и майка ми ли са били или за повече хора е говорил?

Гледам ги хората в трамвая и си мисля какви бурни дейци са тия хора, заспали, живеят, работят, хранят се и знаят, че тука не е много добре. Но какво да правят тия хора? Тука са се родили, тука ще живеят и ще теглят. И ще ходят на работа, за да не я изгубят и ще си дупчат билетче, за да не ги свалят от трамвая. Току виж им се наложило да ходят пеша. Но това би било безобразие!

Ама и аз съм един от тия хора в трамвая. И не слизам. И се возя на топлото. И гледам пред себе си и виждам себе си. Всички сме едни такива умърлушени. С тъжна усмивка си мислим за онези, които решиха да станат по-рано и продължаваме тихомълком да си мислим, че и това няма да помогне.

И тогава някой ме потупва по рамото. Контролата ме сваля, защото съм без билет. И съм на улицата. Тичам от контролата да не ме хване. И си мисля, че с действие става всяка работа.Мигар ако не тичам, контролата ще ме остави и няма да ме глоби? Има и много мили контрольори, да са живи и здрави. Но тук за другите говорим.

Облягам се на студената стена на ъгъла на една улица. Гледам зад себе си и виждам, че съм ги надбягал контролите. Почвам да вървя и гледам пред себе си. И ми хрумва една много проста идея, едно много просто изречение. „А като нищо не правим, какво ще постигнем?”.

Много хули отнесоха всички онези българи, които излезнаха на улиците през последните няколко месеца. И почти никаква подкрепа не получха. Бяха осмивани, бяха провокирани.

И все пак лицата им украсиха световните медии, разпространявайки посланието, че човечествтото все повече и повече се пробужда и показва, че системата на днес се е провали. Тя е оставила твърде много сираци след себе си, тя е оставила твърде много немощни след себе си, тя е оставила твърде много разплакани майки след себе си, тя е оставила и много млади разочаровани момичета след себе си. И разочаровани момчета е оставила. И е време да се намери нов път, по който да тръгнем. Дружно, заедно.

Вече колко време стоим пред надписа „Съединението прави силата” и тая проста истина ни убягва? Вече колко време пренабрегваме нашия си български народ и не ходим на улицата да го подкрепяме? Вече колко време живеем в удобството на столичния си живот, без да вдигаме поглед към безбройните български градчетта и села, които тънат в мизерия и изчезват заедно със завета на нашите прародители?

Твърде много, според мен. Твърде много време си казваме, че така няма да стане тая работа. А това е единственият начин да стане работата. Като сме заедно. В момента не сме заедно. И нищо не правим. И не мога да повярвам, че толкова дълго време си мислим, че нещо по-добро ще дойде като бездействаме.

Утре ще стана по-рано. Ще погледна нагоре към небето. Вече вали сняг. И едва ли ще видя много. Но тишината ще е за мен. И в нея аз ще попитам сам себе си „Искаш ли и ти, като татко ти, да кажеш на своя син, че сте се провалили, че не сте успели?”

И тишината ще бъде нарушена от тропота на обувките на всички онези, които решиха да станат рано. И аз ще тръгна с тях.

Още по темата

17/12/2013

Анализи

Неда Узунколева: Така се живее

17/12/2013

Протести

Петте най-хубави студентски есета за протеста