Младен Дочев

През късното лято на 1968 година вдигнати под тревога, цели български девизии поемат посред нощ, без каквито и да е обяснения и указания на дълъг път. Повечето от тях не узнават до последно целта и посоката на "героичната си мисия". Петима от тях така и не се завръщат, но като един вид компенсация 250-ма от армейците ни са окичени с медали за храброст за някаква форма на самоотвержена служба в името на Народната ни тогава Република. Нищо, че срещу техния воински "героизъм" застават пражките лекари пекари, бърновските металурзи и братиславските бирарийни наливачи.

Нещо срамно недоизказано си остава в тези нашенските медали и заслуги, което някак си ме изкушава да направя може би не съвсем удачния паралел как 15 години по-късно, също така отбивайки войнския си дълг бях награден с цели 5 дни домашен отпуск задето алармирах за малък, едва-едва опушил мазето и оръжейната на поделението ни мини-пожар, който небрежно, но съвсем непреднамерно сам предизвиках. При това - гасейки цигарата си в шахтата на спалния корпус, докато доизчитах стар вестник насред една съвсем естествена нужда... Така да е - нуждата си е нужда, ама за ротата все някакъв корпус трябва да остане за преспиване.

Нещо подобно, струва ми се, се случило и в бивша братска някогашна Чехословакия и десетилетия по-късно мистерията защо нашите "славни" войни отбягват да споделят истинските факти относно тази тема си остава мистерия... И все си мисля, че има нещо малко поне, частично и аналогически свързано с по-горните лични воински признания...

Десетилетия наред, една от многото дребни премълчавани истини от "народната власт" бе, че всяка нощ на 20 срещу 21 август българското посолство в Прага, с прилежащите му общежития и резиденция, го сполетява една и съща ежегодна "авария", отстраняването на която обикновено отнемело едно денонощие. Електричеството и топлата вода някъде се губели сред зноя на пражките потайности.

Този символичен акт напомнял системно и малко по кафкиански на макар и малцината нашенски туристи и служители в мисията, че нищо не е забравено от приноса ни за задушаването на малките глътки Свобода, вдишана поне за кратко от братята чехи и словаци, полуизмъкнали се макар и за кратко от постулатите на идеологическия "братски" обръч на социалистическото единство.

След Ноемврийския водевил през 1989г. другарите-перестройчици смънкаха нещо като протоколно "извинение", и то чак след Московския пуч, когато каузата на реваншистите около Крючков се срина съвсем логично под натиска на отприщената енергия "для свободу" на изтерзаните от повече от 70 години терор, лишения и идеологическо лицемерие все още съветски люде.

Ботушът и танковите вериги на Червената армия не само сгазиха Прага през 1968г., но дадоха ясен знак на всяка друга източноевропейска нация, която би си въобразила, че може да се измъкне от желязната хватка на смазващата съветска тоталитарна машина. Лъсна измамата за наличието на "семейство" от "братски" народи, съставляващо всъщност единствено безалтернативната воля на Кремълската върхушка, а току-що покълналите надежди на Москва да експортира еврокомунизъм и уж модернизиран неомарксизъм сред бунтоващата се младежка интелигенция на Запад, бяха пропилени нелепо, скоростно и безвъзвратно. Нито Сартър, нито хипи движението можеше да бъде инфилтрирано след демонстрацията на унищожителната и безпардонно непременената груба червеноармейска сила сила в момента, в който кадрите от безчинствата й разтърсваха телевизионните зрители по цял свят.

Днес, 45 години по-късно, една шепа будни млади българи, ограмотени от Подмяната на нашенския си "Преход" демонстрираха най-сетне, модерно мислене, поведение и добронамерен арт-подход, осъзнавайки и търсейки чрез него задушаващите плевели на неистината в безславното ни и срамно премълчавано минало, изкуствено идеологизирано и постоянно конфронтирано от онези, които искат да бъде или забравено или експлоатирано до безкрай. А целта - да черпят сила, власт , пари, влияние и канали за манипулация на безропотното стадо, за което ни възприеха и се опитаха да обрекат на вечно подчинение и раболепие. Техните родители, уж-герои на пражкото сгазване и до днес полу-споделят някъде из кварталните пивници под сурдинка спомените от надеждите, смазани по заповед.

Руските медии нарекоха акцията дело на "вандали", "хулигани" и "престъпници".

А през това време, под напора на руския "дипломатически" натиск ловът на вещици и вандали вероятно вече е стартирал. Онова, което трябваше да се случи преди повече от 20 години - да се издирят виновните от българска страна агресори, довели до убийството на 108 чешки и словашки граждани, както и до раняването и осакатяването на над 500 измежду тях, на окупирането без да бъде обявена война, очевидно никога няма да се състои, нито пък някога бе или ще бъде повдигнато като тема.

Явно имаше защо Дейвид Черни да опише страната ни като турски клозет. И ето защо още тогава бях сред тези, които пропуснаха да му се разсърдят. Даже приех подхода му за непълен поради факта, че пропусна да отбележи кой и кои се изхождат в този отходник. Ние обаче си знаеме. Все пак това отхождане не е като да върви от вчера или онзи ден. И надали ли ще приключи скоро.

Едно нещо поне вдъхна надежда тези дни. Историята не е забравена. И как ли би могла да бъде, когато в самото сърце на столицата ни калашници застрашително са насочени към нас.

Още по темата

25/08/2013

Анализи

Видях как руснаците превзеха България (един американец в София през 1944 г.)

23/08/2013

Анализи

Калин Терзийски: Розовата армия

22/08/2013

България

Москва ни дърпа ушите за розовия паметник

22/08/2013

България

Западните медии за розовите войници