Владислав Христов е един от десетте българи, които тази година влязоха в класацията на стоте най-креативни хайку поети в Европа. Влизането му в тази класация се случва за трета поредна година. През 2010 г. и 2011 г. отново заема достойното си място там. Останалите девет българи, влезли в топ 100 на най-креативните хайку поети в Европа за 2012 г., са Петър Чухов, Мая Любенова, Радостина Ангелова, Лилия Денчева, Ваня Стефанова, Калина Трендафилова, Людмила Балабанова, Цецка Илиева и Нели Добринова.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. В момента живее и работи като журналист в София. Автор е на книгите "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“). Печелил е множество литературни награди, част от които са: първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), първа награда от Третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010), отличен на хайку конкурсите - "Cherry blossom" (Канада) и "World Haiku Association Haiga Contest" (Япония) и др. Член e на международнта отганизация The Haiku Foundation. По негова инициатива се осъществява благотворителният проект "Оризови полета" - за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г.

- Ти си един от десетте българи, влезли в топ 100 на най-креативните автори на хайку в Европа. Какво означава за теб този успех?

- Вече за трета поредна година съм в тази класация, но по-важното е, че с всяка изминала година все повече българи присъстват в нея. В първото й издание през 2010 г. бяхме само четирима, 2011 г. - седем, а в 2012 г. - цели десет. Този факт показва, че все повече български автори публикуват свои текстове в големите международни издания и сайтове за хайку, защото класацията се прави на тази база. Съвсем отговорно мога да заявя, че българското хайку е в подем, а 2012 г. беше особено силна за него. Издадени бяха две двуезични книги с хайку: българо-унгарската “Различна тишина” и българо-френската “Градът”, за първи път на български бяха преведени хайку уроците на Джейн Райкхълд “Основи на хайку”. Българските автори вече имат трайно присъствие сред световния хайку елит и се надявам 2013 г. да е още по-успешна за всички опитващи се да овладяват тази поетична форма. Казвам опитващи се, защото и най-големите майстори в този жанр са само ученици, хайку е изкуство, в което авторът остава вечен ученик - и това за мен е една от най-привлекателните му страни.

- Помниш ли първото си хайку, което написа?

- Моите първи хайку бяха далеч от понятието хайку, бяха едни доста добре звучащи тристишия, пълни с метафори и олицетворения, които правят стиха красив, но го отдалечават от хайку, защото писането на хайку не е състезание за красиви стихове, а възпитание в наблюдателност и отваряне на сетивата за дребните неща и случки в живота ни, които чрез хайку читателя осъзнава, че изобщо не са толкова дребни колкото ни се струва на пръв поглед, а носят цялата философия за смисъла на човешкия живот. Не помня най-първото си хайку, но това е едно от първите:

по миглите
на вятъра
семенца от глухарче

- Защо и как избра да се изразяваш в най-кратката възможна литературна форма? Какви предимства има и какви недостатъци?

- Краткостта сама ме избра, много по-голямо предизвикателство и постижение е да кажеш много с малко думи. Разбира се, и читателите трябва да са стигнали до там, че да те разберат. Писането на хайку е взаимен процес на порастване - на автора и на читателя. Без един от тези два компонента, хайку, а и всяка друга поезия, не може да бъде осъзната и възприета. Не мисля, че хайку има недостатъци. Ако някой твърди, че има, може би е точно от тези, които не са стигнали до там да го разбират и оценят.

- Спазваш ли класическия хайку ритъм 5-7-5 срички?

- Не, не го спазвам. Държа в моите хайку да има уловен хайку момент, който за мен е много по-важен от спазването на която и да е форма. Убеден съм, че и повечето съвременни автори на хайку мислят така. Какъв е смисълът да се спазват определени срички, след като хайку моментът не присъства. Този ритъм е бил задължителен в хайку преди столетия и е свързан с характерните особености на японския език. За всички останали езици спазването на този ритъм би било само едно изкуствено наложено ограничение.

- Кои са авторите на хайку, които харесваш и от които се учиш? Има ли такива в България?

- Четиримата големи японски майстори на хайку – Башо, Бусон, Иса и Шики, са първите големи учители на всеки започващ да пише хайку. Те са много различни като похвати, изразни средства и светоусещане, но всеки един от тях е оформил специфичното лице на хайку като жанр. В момента добри автори на хайку има по цял свят, защото писането на хайку до голяма степен е въпрос на специфично светоусещане, а за него границите на държавите не съществуват. Първият ми голям учител в хайку е Петър Чухов, на който показвах на порции мои хайку. Той имаше търпението и доброто желание да пише под тях коментари и критика, за която винаги ще съм му благодарен. Генералният му съвет беше да си повиша автоцензурата, да не съм доволен от всичко написано, да работя повече над текстовете и аз продължих да работя. По-късно, съдбата ме срещна с Мая Любенова, която също много ми помогна да осъзная някои истини за хайку, но най-много съм й благодарен за чудесните преводи на английски, които направи на мои хайку.

- Тъй като Япония е страната, от където произлиза жанра хайку, доколко имаш интерес към културата и обичаите на тази страна? Мечтаеш ли да я посетиш?

- Япония е страна на крайностите и контрастите- както японците имат вроден вкус към красотата, така и жестокостта, и самоубийствата не са им чужди. Ако посетя Япония, ще искам да видя по-древни и запазени от урбанизацията райони. В момента младите градски хора в Япония следват американските “ценности” и едва ли ги интересува какво е хайку, икебана или чайна церемония. Затова, ако един ден стигна до тази страна, ще гледам да бъда далече от градовете.

- Освен с хайку ти се занимаваш сериозно и с фотография. Къде е пресечната точка между писането на хайку и снимането?

- Хайку и фотографията си приличат по много неща, но най-вече по запечатването на момента, момент, който не се повтаря, и по който може да се мисли много. Те развиват мисленето, не само на автора, а и на зрителя, и читателя. Борбата на съвременното изкуство е точно такава, да накара механичния човек да мисли, да вижда по-далеч от своя нос и ежедневните си грижи, да го накара да проумее, че не започне ли да мисли и да се променя, не само с него, а и с целият свят е свършено.

- Как човек се учи да пише поезия?

- Готов ли е ученикът, учителят се появява. Това е една дзен мисъл, която в пълна степен важи за поезията. На поезия, един пишещ и виждащ човек, може да се учи от всичко, което го заобикаля. Казвам виждащ, защото за поезията само писането не стига. Милиони пишат поезия и наричат себе си поети, но малцина сред тях виждат отвъд думите и са истински поети. Нито един от тези малцина не съм чул да нарече сам себе си поет. Поезията е школа по човечност, смирение и в същото време непримиримост. Смирение да понесеш тежестта на думите, да осъзнаеш дарбата си и да не промениш отношението си спрямо тези, които я нямат. Нетърпимост към несправедливостите, които ни заобикалят ежедневно и навсякъде. За съжаление поезията в днешно време все повече губи ролята си за обществото, тя не фигурира в “ценностите” на цели поколения, а мястото й е сред най-високите ценности, които човешката мисъл може да създаде. Бих нарекъл съвременната поезия - бомба без фитил, една прекрасно изглеждаща бомба, от която никой не се страхува.

- На какви най-необичайни места те е хващало вдъхновението и те е карало незабавно да започнеш да пишеш?

- Рядко пиша по натура, не търся местата, които да ме инспирират, за да пиша, нито чакам да ми дойде вдъхновението, музата или каквото и да е било отвън. Незабавно съм писал на какви ли не места, не съм спрял да изпитвам радост от флирта със Словото, а този флирт понякога изисква и бързи реакции.

- Какво те вдъхновява? И как протича процеса на работа на един поет – от вдъхновението до създаването на произведението?

- Първо, както вече казах, употребявам с изключителна боязън думата поет, най-малкото защото при прекомерна употреба, под път и над път, всяка дума девалвира, така и с думата поет е на път да се случи същото, а никак не ми се иска това да е така. Само историята ще покаже дали имам правото да се наричам поет, аз лично предпочитам да си работя тихо и усърдно, като кълвач над текстовете, а квалификациите ги оставям за другите. Процесът при мен започна с времето да се случва с все по-малко редакции по текстовете. Засилената ми автоцензура и повишените критерии ме направиха добър редактор на собствените ми текстове, въпреки това търся съветите и на хора, които пишат и които имат близко до моето усещане за случване и литература.

- Ще цитирам един твой стих:

„Обра ме времето и избяга
как сега да се прибера в къщи
толкова стар“

Кога най-силно си чувствал, че времето те е ограбило?

- Времето ограбва всички нас ежедневно, но Словото е отвъд него, написвайки стих ти забиваш пирон в ковчега на изтичащото време, колкото малък и илюзорен да е този пирон, поне за кратко дава успокоение.

- Имаш вече две издадени книги, подготвяш трета, публикувал си в български и чуждестранни издания, спечелил си много национални и международни конкурси за хайку и поезия. След толкова много успехи и признания за какво мечтаеш сега?

- Успехите задължават много и в същото време дават и много възможности за порастване. В творчески план искам да намеря пътя обратно към фотографията. Вече няколко години я пренебрегвам за сметка на Словото. Някак ми се ще да си бъдем пак приятели и да се забавляваме заедно. Дали това ще се случи, бъдещето ще покаже. Относно литературата, тази година предстои излизането на новата ми книга с поезия. След успеха на „Енсо“ исках да събера в книга едни по-различни стихове, по-малко обясняващи и повече питащи. Много ми е интересно какви отговори ще получа от читателите.