Доста сериозна информационна война текна тези дни за Каталуния. Нормално е – щом стават такива работи, се задействат и агитациите. У нас по-силно се чува тази от Мадрид, но това е разбираемо.

Едва ли у нас ще се чуе особено, че тези дни в Южна Франция, в Перпинян, шествие каза: Нито Испания, нито Франция, а само каталунските земи! За справка, каталунските земи в речника на каталунските националисти са Каталуния, но и и част от Окситания във Франция. Там се говори и окситански, чиято разновидност май е каталунският. А също областта около Валенсия (валенсианският език е на практика вариант на каталан с друго название), ивица от Арагон, държавата Андора (където каталан е сред официалните езици), Балеарските острови, езиковият анклав Алгеро на Сардиния (Италия).

Достатъчно е да погледнете гербовете и знамената на тези места от двете страни на Пиренеите и ще видите навсякъде вариация на арагонските четири червени линии на жълт фон. Оказва се, че и немалко от жителите на тези места са ОК с каталунска идентичност и дори гледат с надежда на Барселона. А в много от тези места каталунският е официализиран, т.е. не става дума само за патриотична легенда.

Това е Европа – мозайка от бивши области, графства, херцогства, дори кралства. Преходни диалекти, които се заявяват като отделни езици. Или направо отделни езици. И силен регионализъм, стигащ до национализъм. Аналогиите с Македония не са съвсем неуместни. С беглата разлика, че македонска корона не е имало от има-няма две хилядолетия.

Важното е да не останем на нивото на опорките. На ничии опорки. Затова ми вижда нужно да си напомним няколко неща. Първо и най-важно. Мнозина у нас не си дават сметка, че каталунската независимост е маратонско бягане от десетилетия и столетия. И взеха спринта на Рахой от последните седмици за окончателно надмощие. Рахой взе спринта, но каталунците се канят да вземат маратона. Сега ще видим дали могат.

Каталуния днес е красив за наблюдение и анализ (и вероятно твърде неприятен за живеене) сблъсък на две коренно противоположни типа концепции за политическо позициониране. Рахой действа по устав – съзнателно твърдо, без политическа креативност, а само по предписание. Пучдемон действа пиарски: ще изглеждаме жертви, ще събудим съчувствие. Единият прави действия, другият имиджи. Райхой го осъзна и при задействането на чл. 155 каза нещо от сорта на „Имам усещането, че някой искаше да се стигне до това положение“.

А Пучдемон правилно се опитва да изнесе конфликта в уязвимите Белгия и Шотландия и Европа да проговори, след като упорито мълчи. Затова и Пучдемон написа изявление на фламандски – заигравка с независимостта на Фландрия, онази част от Белгия, която говори на практика холандски език (фламандски език). А Европа, също толкова правилно, продължава да мълчи.

Впрочем и двете страни действат правилно, в тази битка на хардуер срещу софтуер. Мадрид съзнава, че има теми, с които политика не може да се прави и се действа само праволинейно. Барселона пък видя прозорец на възможност и скочи.

И сега основният въпрос е дали случилото се ще надъха повече каталунци, или перспективата ще ги уплаши. Въпросът е кой ще се окаже по-добър народопсихолог - Рахой или Пучдемон. Рахой залага на простото: каталунците са рационални хора, видяха, че независимост значи проблеми за икономиката и ще се осъзнаят. Дали обаче разговорът в Каталуния е само за пари? Дали още има място за рационалност? Не забравяйте, че Каталуния има за химн песен, която се възприема като противоиспанска (а може би и противофренска).

От отговора на тези прости въпроси зависят изборите на 21-ви декември. Едно е сигурно: и след тях, ще продължим да гледаме този удивителен политически волейбол, в който топката още дълго няма да докосне земята. 

Следва на стр. 2