Всеки от нас мечтае, иначе не би бил човек. Всъщност мечтата (мисленето също, но не задължително) е една от основните харатектеристики, които отличават човека от камъните, цветята и дърветата. Камъкът не иска да става по-голям, цветето по-красиво, дървото по-зелено – те просто са това, което са.

А мечтата, тя е мост между натояще – битието такова, каквото е – и бъдеще – това, което още не е, но може да бъде. Тя е невидима сила, която с лекота може да променя материалния свят. Една мечта, родена току що в главата на един човек, е способна да разхубави или обезобрази лицето на земята.

Винаги ми е било интересно да надникна в мечтите на другите. Гледам телевизия, слушам радио, чета вестници и се ровя в социалните мрежи, за да разбера за какво мечтаят сънародниците ми. Мнозина са докарани до просешка тояга и в борбата си за оцеляване мечтаят за неща, които в средноразвитите държави се приемат за даденост и никой дори не ги забелязва, камо ли да мечтае за тях. Те, подобно на въздуха и водата, са от първа необходимост и човек мечтае за тях само когато липсват. Едни мечтаят за коледни добавки от по десетина лева, други мечтаят да видят дупката на улицата пред дома си закърпена, трети искат да видят блока си саниран.

Из социалните мрежи също се реят мечти, само че там те са далеч по-рафинирани, няма и следа от споменатите по-рано злободневни копнежи. Във Facebook и другите платформи със сходни функции хората публикуват снимки, на които са около отрупани с кюфтета и ракия маси и сред препълнени с фасове пепелници, а под тях пишат „мъдрости“ от рода на „Кога сме най-зле, все така да сме!!!“. Съдържанието, което се крие зад тези думи, е мечтателно. Мечтаят си хората за едно по-добро бъдеще, за време, в което пиенето и яденето никога няма да свършат и няма, например, да се случват само по празниците.

Разбира се, не всички българи мечтаят единствено или предимно за коли, бижута и оригинални маратонки. Сред нас има и хора, които мечтаят за кариера. Виждам много селфита на перхидролени девойки с издути устни, които жадуват да се превърнат в миски – ако не Мис България, то поне Мис Джуки или Мис Силикон.

А какво разкрива големият интерес към риалитата от страна на новото поколение? Показва нагледно за какво мечтаят много от младите българи и на кого искат да приличат. Достатъчно е да си припомним тримата финалисти от последния сезон на „Биг Брадър“: Джино Книгата, Динко Миротвореца и Коцето Швепса. Сигурен съм, че вече доста от четящите (с право) негодуват заради споменаването на това измислено предаване. Нека се направим че такива личности като тези вътре не съществуват в „реалния“ свят, че никой не ги гледа и никой не мечтае да стане като тях, и да обърнем внимание на мечтите на каймака на нацията: политиците.

Нали и политиците са хора, и те мечтаят! И те като всички други се радват, когато видят мечтите си осъществени. Много пъти съм чувал лично премиерът да говори за осъществените си мечти: за положения нов асфалт на еди коя си улица, за построената сграда в еди кой си квартал. Неотдавна пък вицепремиерът даде обширна пресконференция, на която тържествено разкри една своя осъществена мечта: поставянето на нови тоалетни на ГКПП Калотина. Минавал оттам веднъж, разказа вицепремиерът, усетил липсата на тоалетна, разбулил пробойни в битието и си представил ситуация в бъдещето, в която тази липса е запълнена и на празното място стои бяла спретната къщурка с табелка „Toilets“ отпред. Веднъж родена в главата на вицепремиера, било само въпрос на време мечтата да изскочи от устата му, пременена като заповед, и да се материализира в нещо, което може да се пипне и види в цялата му прелест.

Две основни групи мечти населяват главите на голяма част от българите. Първата е мечтата за миналото. Много наши сънародници мечтаят бъдещето – това, което още не е – да стане като миналото, като онова комунистическото минало, което повечето народи не искат дори да споменават. Седят си те в панелките и си представят как вчера ще стане утре.

Другата огромна мечта на голям брой българи е печалба от лотарията. Манията по търкане на билетчета разкрива не само мечтите на търкащите – достатъчно е трябва да изгледа няколко интервюта на спечелили, за да види какви мечти са осъществили – но и възгледите им за постигането на тези мечти. При този нов вид шарлатанство липсва пътят, който човек извървява в опит да постигне мечтата си чрез физически и интелектуален труд, търпение и постоянство. Влиза в тото пункта махмурлията Драган, рошав, навлякъл лекедисания анцуг, подпетил плетените обуща, трие и хоп, ето го същия Драган, напълнил джобовете с банкноти, станал за секунди богаташ, позира за снимка, хили се и показва на света опадалата си зъбена ограда.

Това, което триещите не осъзнават, е, че усилията по превръщането на една мечта в реалност са далеч по-интригуавщи от самото ѝ осъществяване. Именно преодоляването на трудностите по пътя превръща живота в приключение. Всеки истински ловец ще потвърди, че преследването на дивеча е далеч по- интересно, отколкото натискането на спусъка. И до днес има ловци, които веднъж хванали на мушката жертвата си, я оставят да живее и започват да бродят горите в преследване на друга цел.

Липсата на приключения обаче съвсем не е най-лошото, което може да сполети триещия, ако не дай си боже спечели. Когато мечтата стане реалност и бъдещето стане настояще в рамките на секунди, последиците за спечелилия са пагубни, тъй като внезапната промяна в битието в никакъв случай не води до промяна в личността на човека. Иначе казано, спечелилият Драган по-нищо не се различава от Драган преди печалбата, а и е абсолютно неподготвен за гигантската промяна, която заобикалящият го свят неусетно е претърпял. Това явление могат да потвърдят тотомилионерите, ако, разбира се, бъдат питани. Само година-две след постигането на голямата им мечта животът на много от тях е в пъти по-окаяно състояние, отколкото преди печалбата.

В България, разбира се, също има хора, които мечтаят за образование, за вълнуваща и смислена кариера, за пътешествия из необятния свят и за нови предизвикателства, както и такива, които отделят огромна част от времето си, за да помагат на хора в нужда и да спасяват животи. Всички те дават най-доброто от себе си, за да осъществят мечтите си, но проблемът е, че такива „ненормални“ мечти нямат голямо влияние във вселената на мечтите. Общото ни бъдеще, това, което още не е, но което ще бъде, се определя най-вече от мечтите на мнозинството. Ако множеството мечтае за кабинков лифт и ски писта, то, повярвайте ми, рано или късно ще превърне мечтата си в реалност, независимо че има една групичка, която си представя бъдеще, в което децата и внуците им също ще могат да се радват на разходките из дълбините на старата гора.

По този начин „ненормалните“ мечти често биват потъпквани от тези на мнозинството. Ако един човек мечтае за нова библиотека, отрупана с книги, за по-добро образование или за богат културен живот, но хората в населеното място, начело с кмета, мечтаят за бутафорни крепости с трето качество материали или общински хотел, в който не се мярка жива душа, то мечтата на този човек е обречена. Тя няма как да се материализира в това градче, сред тези мечтатели и при този кмет. Това обаче изобщо не означава, че мечтата е умряла, премазана от мечтата на мнозинството, защото тя ще се прояви на индивидуално ниво. Човекът ще намери друго населено място – близо или далеч – в което има качествено образование, модерна библиотека и пъстър културен живот.

„Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!“, казваше ми една учителка. И други са го казвали, но именно нейните думи са се запечатали в съзнанието ми и не мога да ги изгоня оттам. Сърдя ѝ се, защото откакто ги изрече пред мен, съдя за големината на хората не по ръст и тегло, а по мечтите им, в резултат на което често попадам в плен на разочарование, защото из цялата страна се разхождат хора, големи колкото една кола, една кръпка асфалт, една софра.

Ако човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, един народ е толкова голям, колкото са големи мечтите на хората, които го съставят. Ако пък мечтите са мост към бъдещето, нека само си представим с такива мечти какво бъдеще ни очаква!